От друга страна, инженерът познаваше Саймън Форд като опитен миньор, надарен с усет, и като човек, който познаваше занаята си. Той не бе виждал Саймън от деня, в който бе напуснал Еберфойлските галерии. Той дори не знаеше какво е станало със стария надзирател, с какво се занимава сега Саймън Форд и къде живее. Той знаеше само, че срещата е назначена в галерията Яроу и че Хари, синът на Саймън Форд ще го чака на гара Колендер, през целия следващ ден.
— Ще замина, ще замина! — повтаряше Джеймс Стар, чиято възбуда постоянно растеше.
Но случи се нещо съвсем неочаквано. Това беше като капка студена вода, която изведнъж изстуди кипенето на мозъка му.
Към шест часа вечерта, с третата поща, пристигна второ писмо, в груб плик, чийто надпис разкриваше ръка, малко свикнала да държи перото.
Джеймс Стар разкъса плика. В него имаше едно късче хартия, пожълтяло от времето и като че откъснато от някоя стара тетрадка. Тук беше написана само една фраза:
„Инженер Джеймс Стар няма защо да се безпокои — писмото на Саймън Форд сега няма значение“.
И никакъв надпис.
Глава II
На път
Ходът на мислите на Джеймс Стар внезапно се прекъсна, щом прочете това писмо, което противоречеше на първото.
„Какво значи това?“ — запита се той.
Джеймс Стар отново взе полуразкъсания плик. Върху него, както и върху първия, бе сложен печата на Еберфойлската пощенска станция. Значи, то изхождаше от същия пункт на графството Стирлинг. Беше го писал не старият миньор, очевидно. Но също така беше очевидно, че авторът на това писмо знаеше тайната на бившия надзирател, щом така решително отменяше получената вече от инженера покана.
Наистина ли първото писмо сега вече нямаше никакъв смисъл? Или някой искаше да попречи на Джеймс Стар да замине? Не се ли криеше в това някакво лошо намерение — да се нарушат плановете на Саймън Форд?
След зряло обмисляне, Джеймс Стар се спря на тази мисъл. Противоречието между двете писма само усили желанието му да замине за шахтата Дочерт. Ако тук имаше някаква мистификация, най-добре беше да се увери лично. Освен това, на Джеймс Стар се стори, че на първото писмо трябва да се довери повече, отколкото на второто, тоест, да повярва на един човек като Саймън Форд, а не на анонимния автор.
„Наистина, щом искат да повлияят на моето решение — каза си той, — значи, че съобщението на Саймън Форд трябва да е много важно. Утре ще бъда в определеното време на определеното място!“
Вечерта Джеймс Стар се приготви за път. Тъй като неговото отсъствие може би щеше да продължи няколко дни, той предупреди сър Елфистон, председателя на Кралския институт, че не ще може да присъствува на предстоящото заседание. Той се отказа също така от няколко други работи, с които трябваше да се занимае през тази седмица. След това, като заповяда на слугата си да му приготви пълната чанта, той си легна, развълнуван повече, отколкото може би заслужаваше тази работа.
На следния ден, в пет часа сутринта, Джеймс Стар скочи от леглото си, облече топли дрехи, тъй като валеше студен дъжд, излезе от жилището си на улица Канонгет, за да отиде на пристанището Грентон и да се качи на парахода, който след три часа заминаваше по реката Форс за Стирлинг.
Може би за пръв път Джеймс Стар, като минаваше по улица Канонгет, не се обърна да погледне към Холивуд, този дворец на някогашните владетели на Шотландия. Той не забеляза пред входа часовите облечени в старинни шотландски униформи: поли от зелена материя, наметка на квадрати и чанти от козя кожа, обърната с дългите си косми навън. След няколко минути той беше вече на гарата, а половин час по-късно — на Единбургското пристанище, дето чакаше един от параходите, които извършваха рейсовете между Единбург и Стирлинг.
Коминът на „Уелският Принц“ изригваше кълба черен дим, котелът на парахода глухо бучеше. От звука на камбаната бърже се събираха закъснелите пасажери. Джеймс Стар се изкачи на палубата. Последен удар на камбаната, заповеди — и „Уелският Принц“ почна да се извива, за да излезе от залива, който го защищаваше от вълните на Северното море.
Като стоеше под широкия навес на палубата, Джеймс Стар не поглеждаше окръжаващия го пейзаж, обгърнат от тънката мрежа на дъжда. Той старателно наблюдаваше дали някой от пасажерите не го следи. Наистина, авторът на анонимното писмо може би беше на палубата. Обаче, инженерът не можа да забележи нито един подозрителен поглед.
Времето беше отвратително. Дъждът, носен от острия вятър, се превръщаше на прах. „Уелският принц“ вдигаше с колелата си грамадни вълни. Нищо не се виждаше. Старинната крепост Кюлрос с развалините на манастира Ейрс Кестл и квадратната кула от XIII век бяха изчезнали зад гъстата мрежа на дъжда.