В тази част на Шотландия, между Единбург и Глазгоу, природата бе съчетала всички земни чудеса, а небето бе такова, каквото и навсякъде: с вечно бродещи облаци, с ясна или забулена луна, със сияещо слънце и милиарди звезди.
Джеймс Стар много умно реши, че излизането трябва да стане вечерта: за девойката беше по-добре да премине постепенно от нощния мрак към дневната светлина. От полунощ до пладне, тя трябваше да види последователно всички преходи между мрака и светлината.
Като излезе от котеджа, Нел улови Хари за ръка и му каза:
— Хари, значи аз непременно ще трябва да оставя нашата стара шахта, макар и за няколко дни?
— Да, Нел, — отговори младият мъж, — необходимо е. Необходимо е за тебе и за мене.
— Хари, — продължи тя, — откакто ме намери, аз съм съвсем щастлива. Ти ме образова, нима това не е достатъчно? Какво ще правя горе на повърхността?
— Да вървим, мила Нел! — каза Хари.
— Аз съм готова! — отговори девойката.
В девет часа последният влак в тунела понесе Нел и нейните спътници към повърхността. След двадесет минути той ги остави на гарата, до която се отделяше едно късо разклонение на железния път от Денбертон за Стирлинг, отклонение обслужващо Новия Еберфойл.
Нощта вече бе настъпила. Редките облаци се носеха от хоризонта към зенита, гонени от лек североизточен ветрец, който разхлаждаше въздуха. Денят беше ясен, такава изглеждаше, че ще бъде и нощта.
Като пристигнаха в Стирлинг, Нел и нейните спътници излязоха от гарата. Пред тях между големите дървета се простираше пътят, водещ за брега на реката.
Първото физическо усещане, което получи девойката, беше усещането на свежия въздух.
— Дишай дълбоко, Нел — каза Джеймс Стар, — дишай този въздух, наситен с животворния аромат на полетата.
— Какви са тези кълба дим, които се носят над главите ни? — запита Нел.
— Това са облаци — отговори Хари. — Полусгъстени пари, които вятърът гони към изток.
— Ами какви са онези светли точици, които блестят между облаците?
— Това са звездите, за които съм ти говорил вече, Нел. Това са слънца, отделни светове, подобни на нашия свят.
Съзвездията се очертаваха все по-ясно върху тъмната синева на небосвода. Вятърът постепенно разгонваше облаците. Нел дълго гледа тези хиляди светещи звезди.
— Но ако това са слънца — каза тя, — как могат моите очи да издържат на техния блясък?
Тръгнаха по пътя. Джеймс Стар държеше девойката за ръка, Хари вървеше до нея, а Джек Райан ту изтичваше напред, ту отново се връщаше, като кученце, което не може да търпи бавния вървеж на стопаните си.
Пътят беше пуст. Нел гледаше силуетите на големите дървета, полюшвани от вятъра. Те приличаха на великани, които махаха своите ръце. Шумът на вятъра по вършините им, дълбокото безмълвие в минутите на затишие, линията на хоризонта, която се виждаше по-ясно, щом пътят излизаше на равнището — всичко това извикваше в девойката нови чувства, предизвикваше в душата й неизразими впечатления.
Към единадесет и половина часа те стигнаха до северния бряг на реката Форс. Там ги чакаше лодка, наета от Джеймс Стар. След няколко часа тази лодка трябваше да ги закара до Единбургското пристанище.
Нел видя блестящата вода, която се люшкаше от прилива, сякаш осеяна с трептящи звезди.
— Това езеро ли е? — запита тя.
— Не — отговори Хари, — това е един голям залив, водата в него не е неподвижна, защото е устие на река, като морски ръкав. Гребни малко вода с ръката си, Нел, и ще видиш, че тя не е сладка като водата на езерото Малколм.
Девойката се наведе, намокри ръката си и я поднесе до устните.
— Тази вода е солена — каза тя.
— Да — отговори Хари, — морето е стигнало до тука заедно с прилива. С такава солена вода са покрити три четвърти от повърхността на земята.
— Но щом водата в реките и в моретата пада от облаците, защо тук е солена? — запита Нел.
— Защото водата губи солта, като се изпарява — отговори Джеймс Стар. — Облаците, които се образуват от изпаренията, изпращат обратно тази прясна вода във вид на дъжд.
— Хари, Хари! — извика изведнъж девойката. — Каква е тази червеникава светлина на хоризонта, дали не е някой горски пожар?
И тя посочи към небето, което се бе зачервило на изток.
— Не, Нел — отговори Хари, — сега изгрява луната.
— Да, луната, — извика Джек Райан. — Великолепно сребърно блюдо, върху което са изсипани звездни монети.
— Колко е хубаво! — повтаряше Нел, цяла превърната в зрение. — Но аз мислех, че луната е кръгла!
— Тя е кръгла при пълнолуние, — отговори Джеймс Стар, — тоест, когато стои точно срещу слънцето. Но тази нощ тя се намира в последната си четвърт, и сребърното блюдо на нашия приятел Джек се е превърнало в бръснарски леген.