— Ах, мистър Стар — извика Джек Райан, — какво недостойно сравнение! Пък аз тъкмо се канех да запея песен в чест на луната:
— …но не, сега това е невъзможно! Вашият бръснарски леген прогони от мене всякакво вдъхновение.
— Да седнем в лодката, приятели мои — каза инженерът. — Ще трябва да се изкачим до Трона на Артур преди изгрев слънце.
Лодката беше привързана до брега. Пазеше я един моряк. Нел и спътниците й седнаха. Вдигнаха платното и то се наду под североизточния вятър.
Каква неизпитана наслада за Нел! Тя се бе разхождала няколко пъти с лодка по езерата на Новия Еберфойл, но колкото и плавно Хари да движеше веслата, те винаги издаваха неговите усилия. Тук обаче Нел за пръв път се усети увличана напред, плавно плъзгаща се като въздушна топка. Заливът беше спокоен като езеро. Полулегнала на кърмата, Нел се наслаждаваше на това плъзгане. Лунните петна от време навреме падаха върху водната повърхност и лодката плуваше, сякаш върху разтопено сребро. Дребни вълни плискаха бордовете на лодката. Всичко това беше прекрасно.
Неволно очите на Нел се затвориха. Обзе я мимолетна дрямка, главата й се склони върху гърдите на Хари и тя заспа спокоен сън.
Хари искаше да я събуди, за да не загуби нито едно от чудесата на тази нощ, но инженерът го спря.
— Остави я да поспи, мое момче — каза му инженерът. — Два часа сън ще й помогнат да понесе впечатленията на деня.
В два часа след полунощ лодката влезе в пристанището Грентон. Щом се докосна до сушата, Нел се събуди.
— Спах ли? — запита тя.
— Не, мое дете — отговори Джеймс Стар, — само си сънувала, че спиш.
Нощта беше много ясна. Луната, която се беше издигнала вече високо, разливаше по небето своите лъчи.
В малкото Грентонско пристанище имаше само две-три рибарски лодки, които тихо се люлееха от вълните на залива. С приближаването на утрото вятърът утихна. Въздухът, прочистен от мъгли, обещаваше един от ония прекрасни дни на месец август, които са така хубави край морето. От хоризонта се издигаше топла пара, така прозрачна, че първите лъчи на слънцето трябваше да я изпият без остатък. Девойката гледаше морето, което се сливаше с небето.
Хари улови Нел за ръка и тръгнаха след Джеймс Стар и Джек Райан из глухите улици. В представата на Нел това предградие на столицата беше само едно струпване на тъмни къщи, напомнящи й на Въглеград, с онази разлика, че тук сводът беше по-висок и светеше от някакви блестящи точици.
Тя вървеше леко, и Хари нито веднъж не се принуди да забави крачките си, за да не я умори.
— Не си ли уморена? — запита той, след като вървяха половин час.
— Не — отговори тя. — Нозете ми сякаш не се докосват до земята. Това небе е така високо над нас, че ми се иска да литна към него, сякаш имам крила.
Влязоха в Кралския парк, след това, като се изкачваха постепенно, минаха по Виктория Драйв — великолепен обиколен път, удобен за коли.
Всъщност Тронът на Артур беше само хълм, висок седемстотин и петдесет стъпки, чийто самотен връх се издигаше над околните възвишения. За по-малко от четвърт час, по спиралната пътека, която облекчаваше изкачването, Джеймс Стар и неговите спътници стигнаха до върха, който приличаше на лъвска глава, ако го погледнеш от запад.
Всички седнаха там, и Джеймс Стар, който винаги имаше готови цитати из съчиненията на великия шотландски романист, каза:
— Ето какво казва Уолтър Скот в осма глава на „Единбургската тъмница“: „Ако трябва да избирам място, отдето най-добре се вижда изгрева или залеза на слънцето, бих избрал именно това“. Почакай, Нел, слънцето скоро ще се покаже и ти ще го видиш в неговото истинско великолепие.
Очите на девойката се обърнаха на изток. Хари, който седеше до нея, я наблюдаваше с тревожно внимание. Дали това няма да й направи много силно впечатление? Всички мълчеха. Мълчеше дори Джек Райан.
На хоризонта, в лека мъгла почна да се отбелязва някаква тънка светла ивица с розов оттенък. Останките от заблудени облачета бяха докоснати от лека светлина. В подножието на хълма смътно се виждаше още спящия Единбург. В тъмнината, тук-там, се виждаха някои светли точки — това бяха утринните огньове, запалени от жителите на стария град. По-далече, на запад, хоризонтът, изрязан от някакви чудновати зъбци, представляваше редица от остри пики, всяка от които слънчевите лъчи скоро щяха да украсят с по едно огнено перо.