— Ти си прав — отговори Джеймс Стар — и трябва да отбележим, че славата, спечелена в битките, винаги бива най-гръмка. Тези сказания за битки ни идат от дълбочината на вековете.
— И се увековечават чрез песните — добави Джек Райан, и като потвърждение на думите си, започна първата строфа от старинната бойна песен, която разказва за подвизите на Александър Мак-Грегор.
Нел слушаше, но всички тези бойни разкази навяваха в душата й тъга. Защо бе пролята толкова много кръв из тези безкрайни равнини, дето имаше място за всички?
С приближаването до малкото пристанище Лес, бреговете на езерото почнаха да се стесняват. За миг се мярна старата кула на някакъв старинен замък. След това „Синклер“ отново зави на север, и пред очите на туристите се откри планината Бен Ломонд, която се издигаше над езерото почти на три хиляди стъпки.
— Каква чудесна планина! — извика Нел. — И колко хубав ще е изгледа от нейните върхове!
— Да, Нел — отговори Джеймс Стар. — Погледни как гордо се очертава този връх, покрит с дъбови, борови и брезови гори. От тук се виждат двете трети на нашата стара Каледония6. Там се намира седалището на рода Мак-Грегор. Недалече от тук, пустинните клисури много пъти са се опръсквали с кръв при сблъскванията между якобитите и хановерците7. В ясните нощи тук свети бледата луна. Тук ехото все още повтаря безсмъртните имена на Роб Рой и Мак-Грегор Кямпбел.
Колкото повече параходът „Синклер“ се приближаваше до брега, толкова местността ставаше по-скалиста. Само нарядко се срещаха дървета и между тях върби, с чиито жилави клони някога бесеха хората от долните съсловия.
— За да не хабят въжетата — забеляза Джеймс Стар. Планините все по-силно и по-силно стесняваха езерото. Параходът изобиколи още няколко острови и островчета. Най-сетне двата бряга се срещнаха и „Синклер“ спря на пристанището на Инверслайд.
Докато в хотела готвеха закуската, Нел и нейните спътници тръгнаха да разглеждат потока, който с голяма сила се вливаше в езерото. Той приличаше на декорация, сложена за удоволствието на туристите. Над неговите струи, сред водната пяна, беше прехвърлен лек люлеещ се мост. От това място погледът обхващаше голяма част от езерото Ломонд, край което „Синклер“ приличаше на някаква точка върху езерната повърхност.
След закуската решиха да отидат до езерото Кетрайн. На разположение на туристите имаше няколко удобни дилижанси, с които се слави английското коларостроително майсторство.
Нел и нейните спътници седнаха на империала8 на дилижанса. Великолепният кочияш, облечен в червена ливрея, взе в лявата си ръка поводите на четирите си коня и дилижансът почна да се изкачва по склона на планината, покрай лъкатушното корито на потока. Изминаха стръмните брегове и се спуснаха в една долина без дървета, без вода, покрита само със суха трева. Тук-там се издигаха купчини камъни, прилични на пирамиди.
— Това са така наречените керни, — каза Джеймс Стар. — В старо време всеки минувач е бил длъжен да донесе тук по един камък, за да изкаже уважението към героите, които почиват в тези гробове. Оттук води началото си и старата Шотландска поговорка: „Тежко на този, който мине покрай керн, без да сложи върху него камъка на последната слава“. Ако синовете бяха запазили вярванията на своите бащи, тези каменни купчини сега биха се превърнали в същински хълмове.
В това време дилижансът потъна в една тясна и криволичеща долина. Малкото езеро Арклет остана в ляво, откри се тесен път, който водеше към хотела край брега на езерото Кетрайн. Там, в малкото пристанище, се люлееше параходче, носещо, разбира се, гордото име „Роб Рой“. Пътниците веднага се качиха на него: то беше готово да отпътува.
Езерото Кетрайн е дълго не повече от десет мили и широко около две.
— Това езеро сполучливо го сравняват със змиорка — извика Джеймс Стар. — Казват, че то никога не замръзва.
В този момент от предната част на „Роб Рой“ се разнесоха чистите звуци на волинка9. Някакъв планинец, облечен в национален костюм, засвири на волинка с три ручала. Песента на планинеца беше проста и нежна. На слушателите се струваше, че мелодията се състои от съчетанието на шума на вятъра, плискането на вълните и шепота на листата.
Нел бе обзета от някаква слабост, предизвикана от непрекъснато душевно напрежение. Хари отново я улови за ръката и й каза с вълнение:
— Нел, скъпа Нел, скоро ще се върнеш в нашето мрачно царство. Няма ли да съжаляваш за това, което видя в тези няколко часа, прекарани на дневна светлина?
— Не, Хари — отговори тя, — аз ще си спомням всичко това, но ще се върна с радост в нашите любими минни галерии.
7
Якобити са били привържениците на шотландския крал Яков II, изгонен от англичаните; хановерците — привърженици на хановерската династия на английските крале.