Параходът спря на пристанището Алло, за да стовари няколко пътници. Сърцето на Джеймс Стар се сви, когато, след десетгодишно отсъствие, отново мина край този град, край това място, дето бяха разработени огромни залежи, което хранеше многобройно работническо население. Въображението му го отнесе под земята, дето и сега работеха работниците. Рудниците на Алло, почти съседни с Еберфойлските, продължаваха да обогатяват графството, а съседните отдавна бяха пресъхнали и там не се виждаше никакъв работник.
Като се отдалечи от Алло, параходът влезе в един от безбройните завои на реката Форс, като бързо минаваше край гористите брегове. От време навреме в разведряванията се показваха развалините на манастира Камбескенет, от XII век, след това замъка Стирлинг и кралската крепост, носеща същото име, дето през реката Форс бяха прехвърлени два моста, които не позволяваха минаването на параходи с високи мачти.
Щом параходът „Уелският Принц“ акостира до брега, инженерът ловко скочи на крайбрежната улица. След пет минути той вече беше на гарата, а след един час той слезе от влака в Колендер, голямо селище на левия бряг на реката Тайса.
До зданието на гарата стоеше млад човек, който веднага тръгна към инженера.
Глава III
Среща
— Ти ли си, Хари Форд? — живо попита Джеймс Стар.
— Да, мистър Стар.
— Не можах да те позная, мое момче! За десет години ти съвсем си възмъжал.
— Но аз ви познах — отговори младият миньор. — Вие съвсем не сте се изменили, мистър Стар. Ето, казах си, това е същият човек, който ме прегърна оня прощален ден при шахтата Дочерт. Такива работи не се забравят!
— Кажи, Хари, баща ти здрав ли е?
— Напълно, мистър Стар.
— Ами майка ти?
— И тя също.
— Баща ти ли писа писмото, с което ми назначава среща в галерията Яроу?
— Не, аз.
— Но Саймън Форд ми писа и друго писмо, с което отменя тази среща? — запита инженерът.
— Не, мистър Стар, — отговори младият миньор.
— Добре — каза Джеймс Стар, като повече не отвори въпрос за анонимното писмо. След това отново се обърна към младия човек: — Ами можеш ли да ми кажеш, какво иска от мене старият Саймън?
— Мистър Стар, баща ми иска сам да ви каже това.
— Но ти знаеш ли?
— Зная.
— Добре, Хари, повече няма да те разпитвам. Да вървим. Искам по-скоро да поговоря със Саймън Форд. В същност, той къде живее?
— В шахтата.
— Как, в шахтата Дочерт?
— Да, мистър Стар.
— Значи, семейството ти не е напускало старата шахта от деня, когато се прекъсна работата?
— Нито един ден, мистър Стар. Вие познавате баща ми. Там се е родил, там иска и да умре.
— Разбирам, Хари, разбирам… Родната шахта! И той не пожелал да я напусне. Ами това харесва ли ви на вас?
— Да, мистър Стар — отговори младият миньор, — защото ние се обичаме сърдечно един друг и не ни е нужно много.
— Добре, Хари — повтори инженерът. — Да вървим!
И Джеймс Стар тръгна след младия мъж из улиците на Колендер. След десет минути те излязоха от града.
Глава IV
Шахтата Дочерт
Хари Форд беше висок млад мъж на двадесет и пет години, силен и добре развит. Неговото сериозно лице и съсредоточен вид още като дете го отделяха от другарите му в шахтата. Правилните черти на лицето, дълбоките и кротки очи, по-скоро кестенявите, отколкото русите му коси, природната му привлекателност — всичко това се съчетаваше в него, за да създаде типът, съвършеният тип на поулендера, тоест, шотландеца от равнината. Още от дете закален в работата в шахтата, той беше здрав юноша, добър другар с храбра и добра душа.
Макар че още в първите години на своята младост Хари Форд трябваше да вземе копачката, той по-късно се сдоби с достатъчно познания, за да се отдели от другите копачи, и сигурно щеше да смени своя баща в качеството на старши надзирател в шахтата Дочерт, ако тя не бе изоставена.
Хари Форд и Джеймс Стар извървяха около една миля по левия бряг на реката. Младият човек носеше лекия багаж на инженера. Като повървяха по криволичещия бряг, те завиха по пътя, който отиваше навътре в страната, под силния струящ от дърветата дъжд. От двете страни, около усамотените чифлици, се разстилаха просторни пасища. Стадата мирно пасяха тревата, която винаги беше зелена в ливадите на долна Шотландия. Това бяха безроги крави или дребни овце с тънка копринена вълна, прилични на играчки. Не се виждаше никакъв пастир, той сигурно се бе скрил в някоя дупка; но около стадата се скитаха колита — кучета от характерната за тази местност порода, прочути със своята бдителност.