В течение на седмицата, която предхождаше сватбата на Нел и Хари, в Новия Еберфойл не станаха никакви събития. Затова миньорите, без да отслабват своята бдителност, дойдоха на себе си от първия страх.
През това време Джеймс Стар продължи да търси стария Силфакс. Ходовете бяха изследвани до горните галерии, които излизаха на повърхността сред развалините на замъка Дендоналд, в Ерваин. Предполагаха, че именно по този път старият Силфакс се съобщава с външния свят и купува или краде всичко онова, което беше нужно за неговото жалко съществуване.
Що се отнася до Огнените Жени, Джеймс Стар допускаше, че Силфакс подпалва стар минен газ, който се отделя в тази част на шахтата, и по този начин предизвиква това толкова странно явление.
В тази борба с неуловимото същество, Джеймс Стар беше най-нещастният човек на земята, макар и да скриваше това. С приближаването на деня на сватбата, неговите опасения се увеличаваха, и той сметна за свой дълг да ги съобщи на стария надзирател, който почна да се тревожи не по-малко от самия инженер.
Най-сетне дългоочакваният ден настъпи. Силфакс не даваше признаци на живот. От сутринта цялото население на Въглеград беше на крак. Работите в Новия Еберфойл бяха прекъснати. Началници и работници искаха да поздравят стария надзирател и неговия син: това беше дълг на благодарност към двама смели и упорити хора, които върнаха шахтата в нейния минал разцвет.
Венчавката трябваше да се извърши в единадесет часа в черквицата край езерото Малколм. В определеният час от котеджа излязоха Хари, под ръка с майка си, и Саймън, който водеше под ръка Нел. След тях пристъпваше Джеймс Стар, невъзмутим на вид, но готов на всичко, и Джек Райан, великолепен в своята национална носия на музикант. След тях вървяха инженерите, по-първите хора на Въглеград, приятелите на стария надзирател, всички членове на огромното миньорско семейство, което представляваше населението на Новия Еберфойл.
Горе, на повърхността на земята, беше един от ония горещи августовски дни, които на север са много тежки. Наситеният с буря въздух проникваше дори и в дълбочините на шахтата, дето температурата се покачи по високо от обикновената. Забеляза се доста рядкото явление за Въглеград — барометъра падна. Сякаш имаше опасност под каменния купол да избухне някаква буря.
Но, да си кажем правото, никой не се интересуваше от атмосферните заплахи на външния свят.
Разбира се, всички бяха облекли най-хубавите си дрехи. Мейдж носеше старинна шотландска дреха. Нел беше облечена просто и тази простота още повече подчертаваше нейната привлекателност. Единственото й украшение беше пъстрата панделка на главата — обикновеното украшение на младите каледонки.
Нел си бе обещала да не издава вълнението си и изглеждаше спокойна и съсредоточена.
Шествието се насочи към разкошно украсената черква. Фенерите светеха в небето на Въглеград като множество слънца. В църквата, електрическите лампи също така разливаха ярка светлина. Цветните стъкла и прозорците светеха като огнен калейдоскоп.
Брачната церемония трябваше да извърши всеуважаваният от всички Уйлям Хобсон. Той очакваше младоженците пред входа на черквата.
Тържественото шествие се приближаваше, като вървеше покрай езерото Малколм. Разнесоха се звуците на органа и двете двойки тръгнаха към олтара, водени от всеуважавания Хобсон.
Беше призовано небесното благословение над всички присъствуващи. След това Хари и Нел останаха сами пред свещеника, държащ в ръка молитвеника си.
— Хари — запита го свещеникът Хобсон, — искате ли да вземете Нел за жена и да се закълнете, че ще я обичате винаги?
— Искам, и се заклевам! — твърдо отговори младият мъж.
— А вие, Нел — продължи свещеникът, — искате ли да вземете Хари Форд за съпруг и…
Преди девойката да отговори, разнесе се страшен тътнеж.
Една от грамадните скали, която образуваше тераса над езерото Малколм, на около сто крачки от черквата, внезапно се откърти без всякакъв взрив, сякаш нейното падане беше подготвено предварително. Водата под него се насочи към черната вдлъбнатина, за чието съществуване не подозираше никой.
Изведнъж между скалите от вдлъбнатината се показа лодка, която с могъщия удар на веслата си бе докарана до средата на езерото.
В лодката стоеше старец облечен в тъмна дреха, с разрошени коси и дълга бяла брада, която се разстилаше върху гърдите му. В ръката си той носеше лампа Деви, в която пламъкът бе защитен от металическа мрежа. Старецът извика високо: