Хари се спусна надолу по първите стъпала на стълбата, и Джеймс Стар тръгна след него. Скоро двамата се намериха сред дълбока тъмнина, разпръсвана само от лампата, която младият човек държеше над главата си. Те изминаха вече десет стълби, като се спускаха с отмерени крачки привични на миньорите. Стълбите бяха още в добро състояние. Джеймс Стар с любопитство разглеждаше стените на стария кладенец, обшити с полуизгнили дъски.
Като стигнаха петнадесетата площадка, тоест, до половината път, те спряха, за да си поемат дъх. Но в момента, когато се готвеха да продължат пътя си, в дълбочината на галерията се разнесе далечен глас. Този глас се приближаваше като някаква звучна, нарастваща вълна и ставаше все по-ясен.
— Хей, кой върви там? — запита инженерът, като спря Хари.
— Не мога да кажа — отговори младият човек.
Двамата зачакаха.
Гласът се носеше с великолепна звучност като в акустическа зала, и скоро Хари различи няколко думи от шотландска песен.
— Езерната песен! — извика Хари. — Много бих се зачудил, ако чуя да я пее някой друг, освен Джек Райан.
— Ами кой е този Джек Райан — с такъв чуден глас? — запита Джеймс Стар.
— Някогашен другар по шахта — отговори Хари.
След това, като се наведе от площадката, той извика:
— Ей, Джек!
— Ти ли си, Хари? — дочу се отговорът. — Почакай ме, ида!
И песента отново се разля, по-силно от преди. След няколко минути върху фона на светлината, хвърляна от лампата, се появи един висок момък, на около двадесет и пет години, с весело лице, усмихнати очи, смееща се уста и жълторуси коси. Той стъпи на площадката над петнадесетата стълба. Първото му движение беше — да стисне силно ръката на Хари.
— Драго ми е, че те срещам! — извика той. — Но, да ме запази свети Мунго, ако знаех, че си горе днес, нямаше да се мъча да се спускам в шахтата.
— Това е мистър Джеймс Стар — каза Хари, като обърна лампата към инженера, който бе останал в сянка.
— Мистър Стар? — отговори Джек Райан. — Ах, господин инженер, не можах да ви позная. Откакто излязох из шахтата, очите ми отвикнаха да виждат в тъмното, като по-рано.
— А, сега си спомням момчето, което винаги пееше. Десет години минаха оттогава. Значи, това си бил ти?
— Аз, мистър Стар. И като смених работата си, не си промених нрава, както виждате. Ба! Смятам, че е по-хубаво човек да пее и да се смее, отколкото да стене и да плаче.
— Разбира се, Джек. А какво правиш, откак напусна шахтата?
— Работя в чифлика Мелроз, близо до Ервайн, на четиридесет мили от тука. Но не е както в нашите Еберфойлски галерии. Копачката повече прилягаше на ръката ми, отколкото лопата или мотика. Освен това, в старата шахта имаше звучни кътчета, весело ехо, което така бодро отразяваше гласа, не както на повърхността… Ами вие, при стария Саймън ли отивате, мистър Стар?
— Да, Джек, — отговори инженера.
— Няма да ви задържам.
— Кажи, Джек, — запита Хари, — какво те носи днес при нас?
— Исках да се видя с тебе, приятелю, — отговори Джек Райан, — и да те поканя на празника на рода Ервайн. Знаеш, че там съм гайдар. Ще пеем, ще танцуваме.
— Благодаря ти, Джек. Но не ще мога да отида.
— Не ще можеш?
— Да. Мистър Стар може би ще поостане у нас, а аз съм длъжен да го придружа обратно до Колендер.
— Е, Хари, празникът на Ервайнския род ще бъде след една седмица. Дотогава мистър Стар сигурно ще си върви и тебе няма нищо да те задържа
— Разбира се, Хари — обади се Джеймс Стар, — трябва да приемеш поканата на приятеля си.
— Добре, съгласен съм, Джек — каза Хари. — След една седмица ще се видим на празника.
— Добре, след една седмица — отговори Джек Райан. — Довиждане, Хари. Ваш покорен слуга, мистър Стар. Много ми беше драго да ви срещна. Ще предам новината за вас на всички приятели. Вас никой не ви е забравил, господин инженер.
— И аз никого не съм забравил — каза Джеймс Стар.
— Благодаря от името на всички, господин инженер.
— Довиждане, Джек — каза Хари, като стисна на сбогуване ръката на своя приятел.
Джек Райан отново запя и изчезна в горната част на стълбата, слабо осветена от светлината на неговата лампа.
След четвърт час Джеймс Стар и Хари се спуснаха от последната стълба до последния етаж на шахтата. От кръглата площадка, която представляваше основата на галерията Яроу, излизаха странични галерии, които служеха за разработване на въглищния пласт на шахтата. Едни потъваха в масиви от шисти и пясъчници, подпрени от трапеците на дебели, едва изгладени греди, други бяха иззидани с дебел слой камъни. Въглищните жили, унищожени от разработката, бяха навсякъде заменени с подпори.