Стълбовете от камък, взети от съседните каменоломни, поддържаха сводовете, тоест, двойните пластове от третичната и четвъртична ери, които някога се намираха в самия залеж. Сега тъмнината изпълваше тези странични галерии, някога озарявани ту от миньорските лампи, ту от електрическата светлина, вкарвана в шахтата през последните години. В тъмните коридори не се чуваше вече скърцането на вагонетките, които се носеха по релсите, шума на бързо затварящите се въздушни шлюзи, гласовете на тези, които караха вагонетките, цвиленето на конете и на катърите, ударите на кирките и тътнежа на взривовете, които разбиваха каменовъгления масив.
— Искате ли да починете, мистър Стар? — запита младият мъж.
— Не, моето момче — отговори инженерът. — Иска ми се по-скоро да видя стария Саймън.
— Тогава вървете след мене, мистър Стар. Аз ще вървя напред, макар и да съм уверен, че вие отлично бихте намерили сам пътя.
— Да, разбира се. В главата ми се е запазил целият план на шахтата.
Хари вдигна високо лампата и потъна във висока галерия, прилична на страничната част на някоя черква. Инженерът вървеше след него, като понякога се спъваше от дървените траверси, останали от стария релсов път.
Но едва бяха изминали около петдесет крачки, пред нозете на Джеймс Стар падна грамаден камък.
— Пазете се, мистър Стар! — извика Хари, като улови инженера за ръка.
— Какъв е този камък, Хари? Изглежда, че старите сводове не са вече така здрави.
— Мистър Стар — възрази Хари, — струва ми се, че този камък беше хвърлен… и то хвърлен от човешка ръка.
— Хвърлен? — извика Джеймс Стар. — Какво искаш да кажеш, мое момче?
— Нищо, нищо, мистър Стар — уклончиво отговори Хари. Неговият загрижен поглед сякаш искаше да проникне през дебелите стени. — Да продължим пътя си. Уловете ме под ръка, моля ви, и не се страхувайте, че ще се спънете.
Те продължиха пътя си. Хари през всичкото време се оглеждаше назад като осветяваше с лампата недрата на минната галерия.
— Скоро ли ще стигнем? — запита инженерът.
— След десет минути, не повече.
— Добре.
— И все пак, това е страшно — прошепна Хари. — За първи път с мене се случва подобно нещо. Трябваше ли камъка да падне точно тогава, когато минавахме!
— Хари, това е само случайност.
— Случайност! — повтори младият мъж, като поклати глава. — Да, случайност.
Изведнъж Хари се спря и се ослуша.
— Какво има? — запита инженерът.
— Стори ми се, че някой върви след нас — отговори младият миньор, като продължи да се вслушва внимателно. — Не, излъгал съм се. Облегнете се по здраво на ръката ми, мистър Стар. Ползвайте се от мене като от патерица.
— Много здрава патерица, Хари — отговори Джеймс Стар. — Няма по-добра опора от един такъв славен момък като тебе.
Двамата мълчаливо продължиха пътя си под мрачните сводове. От време навреме Хари, видимо разтревожен, се обръщаше като се мъчеше да долови някакъв далечен звук или да види слаба светлина.
Но напред и назад царуваше само тъмнина и мълчание.
Глава V
Семейство Форд
След десет минути Джеймс Стар и Хари Форд най-сетне излязоха от главната галерия.
Младият миньор със своя спътник стигнаха до прореза, ако може така да се нарече широката и мрачна подземна дупка. Обаче тази дупка не беше съвсем тъмна. В нея проникваше слаба светлина от изоставен отвор, пробит в горните галерии. По този отвор ставаше вентилацията на шахтата Дочерт. Благодарение на своята по-слаба гъстота, топлият въздух се понасяше от тук към галерията Яроу.
По такъв начин в този прорез влизаше малко въздух и светлина. Там, в подземното жилище, издълбано в шистените масиви, дето някога работеха мощните машини, живееше вече десет години Саймън Форд със своето семейство.
Жилището на стария надзирател често наричаха котедж2. С малкото състояние, което бе спестил през своя дълъг работнически живот, Саймън Форд можеше да живее на слънце, сред дървета, на което място пожелае в Съединеното кралство. Но той и неговите домашни предпочитаха да не оставят мината, дето бяха едно време така щастливи. Те имаха еднакви мисли и вкусове. Да, харесваше им този котедж, погребан на хиляда и петстотин стъпки под шотландската земя! Едно от добрите качества на това жилище беше и това, че тук можеха да се страхуват само от появяването на агентите, които да заповядат възобновяването на работата и заедно с това да изгонят обитателите на котеджа.