По времето, за което става дума, Саймън Форд, някогашният минен надзирател на шахтата Дочерт, все още бодро носеше своите шестдесет и пет години. Висок, здрав, добре развит, той можеше да се брои за един от най-забележителните жители на кантона, който доставяше само красиви войници в полковете от шотландски планинци.
Саймън Форд произлизаше от старинен род планинци и неговото родословие започваше от времето, когато се разработваха за пръв път шотландските каменовъглени залежи. Той беше истински миньор, чийто живот беше неразривно свързан със живота в шахтата. Той не бе я напускал от деня на своето раждане, и затова пожела да остане в нея, дори когато работата се преустанови. И остана. На Хари бе възложено да снабдява семейството с всичко необходимо, а колкото за Саймън, през тези десет години той надали бе излязъл десет пъти на повърхността.
— Да изляза горе? Защо? — повтаряше той и не напускаше своите черни владения.
Впрочем, в това абсолютно здраво място при постоянната еднаква температура, старият надзирател не знаеше нито летни горещини, нито зимни студове. Семейството му беше здраво. Какво повече можеше да желае?
Достойната другарка на Саймън Форд се казваше Мейдж, висока и силна „добра жена“, както казват в Шотландия. Както мъжа си, Мейдж не пожела да излезе от шахтата Дочерт. В това отношение тя споделяше всички надежди и желания на Саймън. Ободряваше го и му говореше със сериозност, която стопляше сърцето на стария надзирател:
— Еберфойл само спи, Саймън! Ти си прав. Това е само почивка, а не смърт.
Мейдж също така можеше да мине без външния свят и да намира щастие в тъмния котедж.
Тук именно пристигна Джеймс Стар.
Инженера го очакваха. От прага на къщата, Саймън Форд се спусна срещу своя бивш директор, щом лампата на Хари извести отдалече за неговото пристигане.
— Добре дошли, мистър Джеймс! — извика той и гласът му силно отекна под каменните сводове — Добре дошли! Макар и къщата на семейството Форд да е погребана на хиляда и петстотин стъпки под земята, това не му пречи да бъде много гостоприемно.
— Как сте, драги ми Саймън? — запита Джеймс Стар, като стискаше ръката на стопанина.
— Много добре, мистър Стар, и как би могло да бъде иначе тук, дето сме защитени от всяко лошо време? Вашите леди, които ходят лятно време да дишат въздуха в Нюхейвън и Порто-Бело, ще направят по-добре да прекарат няколко месеца в Еберфойлските галерии. Тук те няма да рискуват да хванат хрема, както по влажните улици на старата столица.
— Ами Мейдж? — запита инженерът.
— Тя е още по-здрава от мене, ако това е възможно! — отговори Саймън Форд. — И се радва на случая, че ще може да ви нагости. Смятам, че тя ще надмине себе си в старанието си да ви посрещне както трябва.
— Ще видим, Саймън, ще видим.
Саймън Форд и Хари въведоха Джеймс Стар в една голяма стая, осветена от няколко лампи, една от които беше окачена на боядисаните тавански греди. Масата, покрита с ярко бродирана покривка, очакваше гости. Край нея имаше четири обшити с кожа столове.
— Здравейте, Мейдж! — каза инженерът.
— Здравейте, мистър Джеймс! — отговори шотландката, като стана от мястото си и тръгна към госта.
— Много ми е драго да ви видя, Мейдж.
— Вярвам ви, мистър Джеймс. Винаги е приятно да видиш тези, към които си бил така добър.
— Супата е готова, жено — каза Саймън Форд, — и не бива да ни караш да чакаме нито мен, нито мистър Джеймс.
Като приближиха до масата, инженерът се обърна към домакина:
— Една минутка, Саймън. Искате ли да ям с охота?
— Това ще бъде за нас най-голяма чест — отговори Саймън Форд.
— Затова ще ми е нужно спокойствие надуха — искам да ви задам два въпроса.
— Говорете, мистър Джеймс.
— Писахте ми, че ще ми съобщите нещо много интересно.
— Наистина, извънредно много интересно.
— За вас?
— За вас и за мен, мистър Джеймс. Но ще ви разкажа всичко едва след като обядваме, и то на самото място. Иначе няма да ми повярвате.
— Саймън — продума инженерът, — погледнете ме хубавичко… така. Интересно съобщение? Да?… Добре, няма да ви питам повече — добави той, сякаш прочете в очите на стария надзирател отговора, за който се надяваше.
— Ами вторият въпрос? — запита надзирателят.
— Не бихте ли могли да ми кажете, Саймън, кой е могъл да напише тези редове? — запита пак инженерът, като показа полученото вчера анонимно писмо.
Саймън Форд взе писмото, много внимателно го прочете, след това го показа на сина си.
— Ти познаваш ли този почерк? — запита той.