— Не, татко — отговори Хари.
— И върху плика на това писмо имаше печата на Еберфойлската пощенска станция? — запита Саймън Форд инженера.
— Да, както и върху плика на вашето писмо — отговори Джеймс.
— Какво мислиш за това, Хари? — запита Саймън Форд с тревога.
— Аз мисля, татко — отговори Хари, — че някой е искал да попречи на мистър Стар да се яви на определената среща.
— Но кой? — извика старият миньор. — Кой е могъл да узнае мислите ми?
Саймън Форд се замисли дълбоко, и от неговата замисленост скоро го извади гласът на Мейдж.
— Мистър Стар — каза тя, — супата ще изстине. Хайде, засега да не мислим върху това писмо.
По покана на старицата всички насядаха около масата: Джеймс Стар седна срещу Мейдж, за да й засвидетелствува уважението си, а бащата и синът седнаха един срещу друг.
Това беше прекрасен шотландски обяд. Той започна с гъста месна супа, после яхния от кокошка със сливи, която заслужи похвалите на всички. Всичко това се поливаше с прекрасна английска бира от най-добрите зимници на Единбург.
Но най-главното блюдо беше националния пудинг от месо и ечемично брашно. Това забележително блюдо, което бе внушило на поета Бърнс една от неговите най-хубави оди, го постигна същата съдба, каквато постига всички прекрасни неща на този свят: и той изчезна като сън.
Мейдж получи от гостенина най-сърдечни похвали.
Обядът завърши с десерт, състоящ се от сирене, бисквити. Десертът се придружаваше от няколко чашки превъзходна хлебна ракия от преди двадесет и пет години, сиреч връстница на Хари.
Пиршеството продължи цял час: Саймън Форд и Джеймс Стар не само че хапнаха добре, но и добре се наприказваха, главно върху миналото на старите Еберфойлски мини.
Хари беше мълчалив. Два пъти той става от масата и дори излиза от къщи. Очевидно, него го тревожеше неочакваният случай с камъка и му се искаше да огледа околностите на котеджа. Анонимното писмо също така не можеше да не го безпокои.
— Много добро момче е вашият син, приятели мои — каза инженерът на Мейдж, когато Хари излезе от стаята.
— Да, мистър Джеймс, Хари е едно добро и предано създание — живо отговори старият надзирател.
— Харесва ли му тук в котеджа?
— Той за нищо на света не би ни напуснал.
— Обаче, ще трябва да го ожените.
— Да оженим Хари? — извика Саймън Форд. — За коя? За някоя девойка от повърхността, която обича празници, танци и ще предпочита своя род пред нашата шахта? Хари няма да поиска това.
— Саймън — възрази Мейдж, — сигурна съм, че няма да поискаш от Хари да остане неженен?
— Аз няма да искам от него нищо — отговори старият миньор. — Но това не е толкова бърза работа. Кой знае дали няма да намерим някога…
В този момент се върна Хари и Саймън Форд млъкна.
Когато Мейдж стана от масата, всички направиха същото и излязоха да поседят пред вратата на котеджа.
— Е, Саймън — каза инженерът, — аз ви слушам.
— Мистър Джеймс — отговори Саймън Форд, — аз нямам нужда от вашите уши, а от нозете ви. Добре ли си починахте?
— Добре си починах и се подкрепих също добре, Саймън. Готов съм да ви придружа там, дето пожелаете.
— Хари — каза Саймън Форд, като се обърна към сина си, — запали нашите безопасни лампи.
— Вие взимате безопасни лампи? — възкликна учуден Джеймс Стар.
В шахтата, съвършено лишена от каменни въглища, нямаше никаква опасност от избухване на минен газ.
— Да, мистър Джеймс, от предпазливост.
— Не се ли каните, драги Саймън, да ми предложите да се облека в миньорски костюм?
— Още не, мистър Джеймс! Още не! — отговори старият надзирател и очите му странно заблестяха.
Глава VI
Няколко необясними явления
Известно е суеверието на хората от планинските и низки области на Шотландия. Ако планинските места са населени с добри или лоши свръхестествени същества, то толкова повече би трябвало да бъдат населени с тях дълбочините на мрачните минни галерии. Кой кара през бурните нощи да се разтърсват пластовете, кой насочва по следите на още недокоснатите жили, кой подпалва минния газ и предизвиква страшни експлозии, ако не духът на рудника?
Поне такова беше общоприетото мнение на суеверните шотландци. Наистина, повечето от миньорите на драго сърце виждаха в чисто физическите явления нещо фантастично, и да ги разубеждаваш, беше напразно губене на време. Но къде по-лесно можеше да се развие суеверието ако не в дълбочината на тези подземия?
А за хората на Еберфойл, които живееха в страната на легендите, беше много естествено да се интересуват от свръхестественото. Затова тук легендите нямаха край. Само двама души, по-образовани и по-положителни от другите, винаги се противопоставяха на общото увлечение, като не допускаха намесата на разни гноми, духове и феи в човешкия живот. Това бяха Саймън Форд и неговият син. Те доказаха своята твърдост, като се заселиха да живеят в мрачното подземие, дори след прекратяване на работата в шахтата Дочерт. Може би старата Мейдж имаше известна склонност към свръхестественото, като всяка шотландка от хълмовете. Но тя трябваше да разказва разните истории за привидения сама на себе си, нещо, което тя впрочем и вършеше, за да поддържа старите традиции.