БРИНДСЛИ: Не, г-жо Пънет. Изгоряха ми бушоните. В цялата къща е все така.
КЛИЯ: Ох! Бушоните! Помислих да не играете на някоя от тез игрички на тъмно, господине; на „Сардини“ или пък на „Пикадили“. От онез, дето завършват с това, че всички се мачкат и тъпчат. Понеже знам, че сте пристрастен към извратените игрички, та затова се зачудих, г-н Милър. (Започва да слиза по стълбите.)
БРИНДСЛИ: (подчертано.) Бушоните са, г-жо Пънет. Човекът ги поправя сега. Всеки момент ще светне.
КЛИЯ: Е, тогава ще си отдъхнете, нали? (Лисва водка точно в лицето му, минава покрай него и влиза в стаята.)
БРИНДСЛИ: Да, разбира се. А сега, защо вече не си отивате вкъщи?
КЛИЯ: Съжалявам, че не можах да дойда по-рано, господине. Забавих се, разбирате ли. Моята Роузи пак е нещо неразположена.
БРИНДСЛИ: Напълно ви разбирам! (Опипва наоколо си, опитвайки да я удари, но тя постоянно му се изплъзва.)
КЛИЯ: (безмилостно.) Пак нещо коремчето. Под пъпчето й има някакъв оток колкото грейпфрут.
ХАРОЛД: О, отвратително!
КЛИЯ: Ужасно. Миличката ми Роузи. Казах й го тази вечер, казах й: „Стига си се втелявала, момичето ми. Първото нещо, което ще направиш още утре сутринта, е да отидеш до болницата да те опънат яко на едни изследвания!“
БРИНДСЛИ: Ами тогава не е ли по-добре да се върнете при горката Роузи! Тя сигурно има нужда от вас! А пък тук съвсем няма какво да правите вече.
КЛИЯ: (многозначително.) Сигурен ли сте, господине?
БРИНДСЛИ: Абсолютно, благодаря ви.
(Сега са близо един до друг.)
КЛИЯ: Искам да кажа, че знам как изглежда къщата ви след вашите празненства. Като цигански катун. Бутилки от джин навсякъде по пода! Сутиени и бикини в мивката! И още Бог знае какво в…
(Бриндсли й запушва устата с ръка, тя силно го ухапва, а той пада на колене в безмълвна агония.)
ПОЛКОВНИКЪТ: Моля, мерете си приказките, госпожо. Вие не знаете, но тук е и годеницата на г-н Милър.
КЛИЯ: Годеницата?
ПОЛКОВНИКЪТ: Да, а аз съм баща й.
КЛИЯ: Ох, ами че аз не… Леле, г-н Милър! Така да ме зарадвате… Годеница! Ох, господине! И да не ми кажете!
БРИНДСЛИ: Исках да ви изненадам.
КЛИЯ: Хич да не ми мине през акъла! Ох, колко мило!… Може ли да ви целуна, господине, моля ви?
БРИНДСЛИ: (на колене.) Ами да, да, естествено…
(Клия опипом намира ухото му и го издърпва.)
КЛИЯ: Ох, господине, толкова ми е драго за вас! И за вас също, госпожице!
КАРЪЛ: Благодаря ви.
КЛИЯ: (към полковник Мелкет.) И за вас, господине.
ПОЛКОВНИКЪТ: Благодаря ви.
КЛИЯ: Вие сигурно сте бащата на г-ца Клия.
ПОЛКОВНИКЪТ: Г-ца Клия? Не ви разбирам.
(Клия победоносно се изплезва на Бриндсли, който се срутва с цялото си тяло на пода, с лице надолу, напълно капитулирал. За него това е краят. Тази вечер не може да му поднесе повече нещастия.)
КЛИЯ: (към Каръл.) Хич да не се сетя! Значи, най-после го вързахте! Браво на вас, г-це Клия! Вече не се и надявах — след цели четири години…
БРИНДСЛИ: Не… не… не… не…
КЛИЯ: Ще ме прощавате, господине, ако говоря нещо не на място, обаче трябва да си признаете, че четири години са бая време за ухажване на една жена. В днешно време и четири дни са много!
БРИНДСЛИ: (слабо.) Г-жо Пънет, моля ви!
КАРЪЛ: Четири години!
КЛИЯ: Ми да, мила. Толкоз, че да не е и малко повече, не е ли тъй? (Със сценичен шепот.) Ама съвсем навреме иначе. Че почна да си личи… Тъй де, вижда се, че ви е пълна фурната.
(Каръл пищи пронизително от отвращение. Бриндсли си запушва ушите.)
Ох, г-це, аз не исках да кажа, че той заради това… Не, естествено. Той винаги е държал на вас. Той ми го каза, ей тук, в тази стая, няма и седмица оттогава. (Прочувствено.) „Г-жо Пънет“ — казва — „Г-жо Пънет, понеже съм убеден, че няма да го кажете на другите, ще ви призная, че г-ца Клия за мен винаги е била върхът на сладоледа“. „Ох — викам аз — ми тогава какво става с онази новата — Каръл — за която все ми разказвате“? „O, тя ли?“ — казва той — „Тя е като захаросана ябълка. Като я поближеш малко и вече не ти се ще да я захапеш“.