БРИНДСЛИ: Толкова е хубаво, като виждам, че си щастлива.
КЛИЯ: И ти също. Направо излъчваш самодоволство.
(Пауза.)
БРИНДСЛИ: Щом е така, защо се върна?
КЛИЯ: Щом е така, защо каза на г-жа Пънет, че за теб съм върхът на сладоледа?
БРИНДСЛИ: Никога не съм го казвал!
КЛИЯ: Каза го.
БРИНДСЛИ: Не съм!
КЛИЯ: Каза!
БРИНДСЛИ: Не съм, разбира се. Ти си го измисли преди десет минути, когато се правеше на г-жа Пънет.
КЛИЯ: Аз… O! Така ли съм направила!
(Двамата се кискат. Щастлива, тя ляга на рамото му.)
БРИНДСЛИ: Да ти кажа — не съм сигурен дали тя не е права.
(По време на този диалог, Полковникът и дъщеря му стоят като замръзнали, смаяни от гняв. Сега оскърбеният баща взема нещата в свои ръце.)
ПОЛКОВНИКЪТ: Без съмнение, за вас двамата това е много забавно.
КЛИЯ: Да, много, наистина.
ПОЛКОВНИКЪТ: Все пак, аз не се развеселявам толкова лесно, госпожо.
БРИНДСЛИ: Вижте сега, полковник…
ПОЛКОВНИКЪТ: Дръжте си езика, господине, сега говоря аз. Знаете ли по мое време какво щеше да се случи на младеж, който се е отнесъл с някоя девойка така, както вие се отнесохте с моята Бухтичка?
БРИНДСЛИ: Ами… Предполагам, полковник…
ПОЛКОВНИКЪТ: Дръжте си езика, ви казвам.
КАРЪЛ: Ох, остави го, татко. Нека просто да се приберем.
ПОЛКОВНИКЪТ: Ей сега, Бухтичке. Бъди добра и остави това на мен.
БРИНДСЛИ: Виж, Каръл, всичко ще ти обясня…
КАРЪЛ: Какво ще ми обясниш?
БРИНДСЛИ: Сега не е възможно.
ПОЛКОВНИКЪТ: Не ни подценявайте, господине.
БРИНДСЛИ: Каръл, ти не разбираш.
КАРЪЛ: Какво, по дяволите, има за разбиране? През цялото време, докато ходеше с мен, тя е била в сянка, това е цялата работа. Какво си правил всъщност? Претеглял си ни?… Ето! (Тя сваля годежния си пръстен.)
БРИНДСЛИ: Какво?
КАРЪЛ: Твоят пръстен. Вземи си скапания пръстен! (Хвърля пръстена. Той удря Полковника в окото.)
ПОЛКОВНИКЪТ: Окото ми! Проклетото ми око!
(Клия отново започва да се смее. Полковникът стиска окото си с нарастваща ярост.)
О, много забавно, госпожо! Наистина много забавно! Насмейте се едно хубаво!… Милър! Попитах ви нещо. Знаете ли какво щеше да се случи на млад простак като вас, по мое време?
БРИНДСЛИ: Какво да се случи, господине?
ПОЛКОВНИКЪТ: (тихо.) Щяхте да си изядете боя, господине.
БРИНДСЛИ: (нервно.) Да си изям боя…
(Военният тръгва към него опипвайки по пътя си в тъмното — като някакъв разярен робот.)
ПОЛКОВНИКЪТ: Щяхте да почувствате бащиния камшик по плешките си на съблазнител. Щяхте да паднете на просташките си колене и да молите за милост дъщеря ми за обидите, които й нанесохте тази вечер.
БРИНДСЛИ: (отстъпва пред напредващия Полковник.) Наистина ли?
ПОЛКОВНИКЪТ: Щяхте да извисите гаменското си гласче в жалостен писък за милост и прошка!
(Ужасяващ крясък се чува от хола. Те замръзват, слушайки как се приближава, вратата се отваря със замах и Харолд връхлита в стаята. Той е с обезумял от ярост поглед: в разгневената му ръка трепери една запалена пречупена свещ.)
ХАРОЛД: Oooooo! Престъпник!
БРИНДСЛИ: Харолд…
ХАРОЛД: Ах ти, потаен, миризлив разбойник!
БРИНДСЛИ: Какво има?
ХАРОЛД: (разярен.) Виждал ли си на какво прилича стаята ми? Моята стая? Моята прекрасна стая, моята най-изискана и най-добре поддържана стая в целия квартал? — единият стол преобърнат, друг стол върху него, като във вехтошарски магазин! И това не е всичко, нали, Бриндсли? O, не, това съвсем не е най-лошото, нали, Бриндсли?
БРИНДСЛИ: Най-лошото ли?
ХАРОЛД: Не ми се прави на невинен. Аз си мислех, че през всичките тези години съм имал приятел до себе си. Не съм и предполагал, че е точно обратното — че живея с един изпечен джебчия!
БРИНДСЛИ: Харолд!
ХАРОЛД: (истерично.) Така ли ми се отплащаш? След като толкова години се грижех за теб, чистех и подреждах тази къща, защото ти си мързелив като повлекана и не можеш сам да направиш нищо, а сега да ми задигнеш най-хубавите предмети, за да впечатлиш новата си приятелка и нейното татенце. А тя помагаше ли ти?