БРИНДСЛИ: Харолд, моментът беше критичен.
ХАРОЛД: Не ми приказвай: не искам да знам! Сега вече знам какво си мислиш за мен… „Не казвай на Харолд за годежа. Той не заслужава доверие. Той дори не е приятел. От него може само да се краде!“
БРИНДСЛИ: Нали знаеш, че това не е вярно?
ХАРОЛД: (крещи в истерия, на един дъх.) Знам, че аз съм последният, който трябва да го научи — това е, което знам! И трябваше да го разбера в присъствието на непознати. Аз, който толкова съм слушал за всичките ти мъки в малките часове на нощта, че никой друг не би те изтърпял! Всичките ти досадни истории за жени, часове наред, сякаш никой друг, освен теб, си няма проблеми!
КЛИЯ: Тя е в истерия, скъпи. Не й обръщай внимание.
ХАРОЛД: Ти не заслужаваш да ти се обръща внимание, Клия! (Към Бриндсли.) Що се отнася до теб, единственото, което мога да кажа за годежа ти е следното: родени сте един за друг — ти и тази малка гнида.
(Каръл изписква.)
БРИНДСЛИ: Каръл!
ХАРОЛД: А, значи ти си била тук? Спотайваш се в мрака!
БРИНДСЛИ: Остави я на мира!
ХАРОЛД: И с пръст няма да я докосна. Само си искам нещата и си отивам. Чу ли, Бриндсли? Веднага ми дай нещата или ще извикам полиция.
БРИНДСЛИ: Стига де…
ХАРОЛД: (непреклонно.) Първо: един стол, стил „Регент“, лакиран махагон с инкрустации от позлатен бронз и апликации по тапицерията.
БРИНДСЛИ: Пред теб.
ХАРОЛД: (Навира свещта към него.) Мерси. Второ: едно канапе с ниска облегалка — подобно на „Регент“, на рогови крачета и тапицирано с богата коприна в бутилково зелено, за да пасва на гореспоменатия стол.
БРИНДСЛИ: В ателието.
ХАРОЛД: Невероятно! Трето: Ваза „Коулпорт“ от 1809 г., декорирана по ръба с приятна украса от маргаритки и божури.
БРИНДСЛИ: На пода.
ХАРОЛД: На пода.
(Бриндсли му я подава.)
Oooo! Взел си я даже с цветята! След малко ще се върна за стола и канапето. (Оттегля се с цялото накърнено достойнство, на което един Харолд Гориндж е способен.) Това е краят на взаимоотношенията ни, Бриндсли. Смятам никога повече да не си говорим.
(Рязко издърпва шлифера си от масата. Вътре, разбира се, е статуетката на Буда, която пада на пода и се разбива на малки парченца.
Ужасна тишина. Харолд се опитва да запази самообладание.)
Знаеш ли колко струва тази статуетка? Знаеш ли? Повече пари, отколкото ще видиш през целия си живот, дори да продадеш всичките си гадни, ръждясали боклуци. (Със спокойствието на умопомрачения.) Сега смятам да те пребия, Бриндсли.
БРИНДСЛИ: (нервно.) Стегни се, Харолд… Не бъди безразсъден…
ХАРОЛД: Да, страхувам се, че ей сега ще те размажа, ама много се страхувам… Счупено за счупено — така сме квит. (Издърпва един от дългите метални шишове от скулптурата.) Счупено за счупено. Счупено за счупено!
(Настъпва към Бриндсли като обезумял, насочил шиша като шпага, а свещта гори в другата му ръка.)
БРИНДСЛИ: (отстъпва.) Престани, Харолд. Ти си се побъркал!
ПОЛКОВНИКЪТ: Браво на вас, господине. Ето, че дойде и мигът на разплатата! (Грабва другия шиш и също настъпва.)
БРИНДСЛИ: (отстъпва и от двамата.) Един момент, полковник. Бъдете разумен!… Нека не се превръщаме в диваци! Харолд, апелирам, към теб — ти винаги си бил с цивилизовани инстинкти! Не ставай и ти фатмак!…
КАРЪЛ: (и тя пристъпва свирепо.) Хвани го, татко! Хвани го! Хванете го!
БРИНДСЛИ: (ужасен от нея.) Каръл!
КАРЪЛ: (злонамерено.) Хванете го! Хванете го! Хванете го! Хванете…
БРИНДСЛИ: Клия!
(Клия скача и духва свещта. Пълно осветление.)
ПОЛКОВНИКЪТ: По дяволите!
(Клия хваща Бриндсли за ръката и го издърпва вън от опасност.)
ПОЛКОВНИКЪТ: (Към Клия.) Внимавай, малката ми Бухтичка. Отдръпни се.