КАРЪЛ: Ами момичето на снимката?
БРИНДСЛИ: Тя беше само за три месеца.
КАРЪЛ: Кога?
БРИНДСЛИ: Преди две години.
КАРЪЛ: Как се казваше?
БРИНДСЛИ: Клия.
КАРЪЛ: А каква беше?
БРИНДСЛИ: Тя беше художник. Много честна и открита. Много умна. И нежна като стоманен бръснач.
КАРЪЛ: Кога си я виждал за последно?
БРИНДСЛИ: (уклончиво.) Нали ти казах… преди две години.
КАРЪЛ: Добре де, тогава защо още пазиш снимката й в нощното си шкафче?
БРИНДСЛИ: Просто си беше там. Това е. Дай ми целувка… (Пауза.) Никой на този свят не се целува като теб.
КАРЪЛ: (мърка.) Кажи ми… с нея ли ти беше по-хубаво или с мен?
БРИНДСЛИ: В какъв смисъл?
КАРЪЛ: В сексуален.
БРИНДСЛИ: Хайде, хората ще дойдат всеки момент. Пусни някоя плоча. Нека да е нещо като за баща ти. Той какво харесва?
КАРЪЛ: (отива към грамофона.) Той не харесва нищо, освен военни маршове.
БРИНДСЛИ: Трябваше да се досетя… Чакай — мисля, че имам нещо. Последната плоча на рафта. С оранжевата корица. Казва се, „Когато марширувахме и убивахме със Соуса“, или нещо подобно.
КАРЪЛ: Тази ли?
БРИНДСЛИ: Точно.
КАРЪЛ: (взима я.) Оркестър „Гвардейците от Студения ручей“.
БРИНДСЛИ: Идеално. Пускай я.
КАРЪЛ: Как се пуска това?
БРИНДСЛИ: Последното копче вляво. Така… Нека се помолим!… О, Боже, нека тази вечер всичко да мине добре! Нека г-н Бамбергер хареса скулптурите ми и нека си купи няколко. Нека бащата на Каръл ме хареса! И нека съседът ми, Харолд Гориндж, никога не разбере, че тайно сме взели мебелите му! Амин!
(Марш на Джон Филип Соуса. Силно. Едва започнал, замира — като че ли е спрял токът. Звукът спира.
Ослепителна светлина залива сцената. През останалата част от пиесата, освен в моментите, в които се запалва кибрит и сцените с Шупанзиг, се играе на тази светлина, но сякаш в пълен мрак.
Двамата замръзват; Каръл до края на канапето, Бриндсли до масата с питиетата. Роклята на момичето е като копринено знаме, шикозно увито около тялото й на хрътка. Видът на момчето също е готин: стегнат, стабилен и секси. През цялата вечер, след като за него нещата се хлъзват надолу към катастрофата, неговият свеж и освободен външен вид постепенно дегенерира до потен и смачкан — по същия начин както изискаността на стаята му неумолимо се връща към обичайния си вид почти на коптор. За дома, както и за неговия собственик, тази вечер е процес на бавно разложение.)
БРИНДСЛИ: Боже! Бушоните изгоряха!
(Видът и подредбата на стаята на Бриндсли са описани в ремарката в началото на пиесата.)
КАРЪЛ: О, не!
БРИНДСЛИ: Само това е! (Той се отправя пипнешком към електрическия ключ. Напипва ключа и започва да го щрака.)
КАРЪЛ: Така е!
БРИНДСЛИ: О, не!
КАРЪЛ: Или пък е спрял тока. Къде е таблото?
БРИНДСЛИ: В хола.
КАРЪЛ: Имаш ли свещи?
БРИНДСЛИ: Не. По дяволите!
КАРЪЛ: Къде е кибритът?
БРИНДСЛИ: Трябва да е на масата с напитките. (Опипва около бутилките.) Не. Виж на грамофона.
(И двамата започват да се щурат из стаята в търсене на кибрит.)
Ужас, ужас, ужас, ужас, ужас, ужас!
(Каръл напипва един маракас, който трака до грамофона.)
КАРЪЛ: Ето го! (Взима го.) Не…
(Телефонът звъни.)
БРИНДСЛИ: Не мога да повярвам!
(Опипом върви към звука от телефона. Сеща се точно навреме за голямата маса в центъра и се спира преди да се блъсне в нея със самодоволна усмивка.)
Добре де, идвам!
(Вместо това, той се спъва в подиума, пльосва се на пода и събаря телефона. Влачи се на колене, търси го по пода и придърпва слушалката с кабела. В слушалката.)
Ало?… (Обзет е от внезапен ужас.) Ало… Не, не, не, не… Добре съм, много съм добре!… Ти?… (Закрива с ръка слушалката. Към Каръл.) Скъпа, моля те, погледни в спалнята?