Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: О, скъпа, трябва да потърсите някаква помощ. Раздрусайте това нещо.
КАРЪЛ: (разтърсва телефона.) Ало? Ало?… Сигурно е паднала атомна бомба и всички са мъртви.
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Ох, моля ви се, не говорете такива неща, дори и на шега.
КАРЪЛ: (най-после някой й отговаря.) Ало? А! Обаждам се от ул. „Скарлати гардънс“ номер 18. Страхувам се, че имаме ужасна повреда. Колкото и да се смешно, мисля, че е главното табло. Искаме някое техниче… Е, не може всички да имат грип… Ох, моля ви, опитайте! Ужасно е важно… Благодаря ви. (Затваря телефона.) Надяват се, че може би по някое време тази вечер. Голяма помощ!
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Те не са там, за да помагат, мила. Когато бях млада, плащахме сметки, но имаше чудесно обслужване. А сега пращат някой чужденец, който те ругае. А ако си от средната класа, това само влошава нещата.
КАРЪЛ: Едно питие?
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Не пия, благодаря. Скъпият ми баща беше баптистки свещеник и върл противник на алкохола.
(Чува се тупурдия и падащи бутилки от мляко, последвани от полугласна псувня.)
ПОЛКОВНИК МЕЛКЕТ: (отвън.) Мамицата ти!!!!… (Излайва.) Има ли някой тук?
КАРЪЛ: (вика го.) Насам, татенце!
ПОЛКОВНИКЪТ: Не можете ли да светнете, да ви вземат дяволите? За малко да се пребия в тези проклети бутилки от мляко.
КАРЪЛ: Имаме повреда в бушоните. Нищо не работи.
(Полковник Мелкет влиза, носейки запалка, която очевидно работи — виждаме пламъка й, а светлините, разбира се, леко притъмняват.)
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Ох, отдъхнах си! Светлина!
КАРЪЛ: Това е баща ми, полковник Мелкет, г-ца Фърнивъл. Тя е от горния етаж.
ПОЛКОВНИКЪТ: Добър вечер.
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: За малко се приютих при г-н Милър. Не мога да стоя на тъмно.
ПОЛКОВНИКЪТ: Кога стана това?
(Г-ца Фърнивъл, зарадвана от светлината, я следва трогателно, докато Полковника кръстосва из стаята.)
КАРЪЛ: Преди пет минути. Главният изгърмя.
ПОЛКОВНИКЪТ: А къде е онзи твоичкия младеж?
КАРЪЛ: В отсрещната квартира. Опитва се да намери свещи.
ПОЛКОВНИКЪТ: Искаш да кажеш, че той няма нито една?
КАРЪЛ: Не. Не можем да намерим дори кибрит.
ПОЛКОВНИКЪТ: Ясно. Никаква организация. Не е на добре!
КАРЪЛ: Татко, моля те. На всеки може да се случи.
ПОЛКОВНИКЪТ: На мен не може.
(Обръща се, вижда г-ца Фърнивъл точно пред себе си и строго се вторачва в нея. Горката жена отстъпва към канапето и сяда.
Полковник Мелкет за пръв път забелязва скулптурата на Бриндсли.)
Какво, по дяволите, е това?
КАРЪЛ: Една от творбите на Бриндсли.
ПОЛКОВНИКЪТ: Нима? И колко струва?
КАРЪЛ: Мисля, че го предлага за 50 паунда.
ПОЛКОВНИКЪТ: Боже!
КАРЪЛ: (нервно.) Харесва ли ти квартирата, татко? Обзавел я е много добре, нали? Искам да кажа, че е богато, но не и натруфенко.
ПОЛКОВНИКЪТ: Много изискано — добре: виждам, че има отличен вкус. (Виждайки Буда.) Ето това разбирам аз под истинско произведение на изкуството — веднага разбираш какво значи.
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Боже господи!
КАРЪЛ: Какво има?
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Нищо… Просто този Буда много ми напомня за онзи, който има Харолд Гориндж.
(Каръл изглежда паникьосана.)
ПОЛКОВНИКЪТ: Сигурно струва доста пара, а? Той трябва да е доста заможен… Боже — какви прекрасни цветове. (Навежда се, за да ги разгледа.)
КАРЪЛ: (Бързо, полугласно към г-ца Фърнивъл.) Вие познавате ли г-н Гориндж?
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: О, разбира се, много добре. Ние сме много добри приятели. Той има толкова прекрасни неща. (За първи път забелязва канапето, на което седи.) О-о…
КАРЪЛ: Какво?
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Тези мебели… (Оглежда се.) Наистина… Божичко!…
КАРЪЛ: (бързо.) Татко, защо не погледнеш тук? Това е ателието на Брин. Специално държа да видиш едно нещо, преди да се върне.