ПОЛКОВНИКЪТ: Какво?
КАРЪЛ: Ами… то… ъъъ… Изненада е — иди и виж.
ПОЛКОВНИКЪТ: Много добре, Бухтичке. Както заповядаш. (На г-ца Фърнивъл.) Извинете ме.
(Той излиза към ателието, вземайки запалката със себе си. Светлината на сцената веднага се усилва. Каръл сяда до старата мома на канапето, и се навежда заговорнически към нея.)
КАРЪЛ: (тихо и бързо.) Г-це Фърнивъл, вие нали сте наш човек?
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Не знам. Какво правят тези мебели тук? Те са на Харолд Гориндж.
КАРЪЛ: Знам. Ние направихме нещо ужасно. Задигнахме му най-хубавите неща, а сложихме вехториите на Брин в неговата стая.
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Но защо? Това е безобразие!
КАРЪЛ: (прочувствено.) Защото Бриндсли си няма нищо, г-це Фърнивъл. Нищичко. Беден е като църковна мишка. Ако татко беше видял това място в обичайния му вид, веднага щеше да ни забрани да се оженим. Г-н Гориндж го нямаше, за да го помолим, така че просто използвахме възможността…
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Ако Харолд Гориндж знаеше, че някой е пипал мебелите или порцелана му, направо щеше да се побърка! А що се отнася до този Буда — (сочи в погрешна посока.) — той е най-скъпото нещо, което притежава. Струва стотици лири.
КАРЪЛ: О, моля ви, г-це Фърнивъл, нали няма да ни издадете? Ние просто сме отчаяни! А и само за един час… О, моля ви, моля ви!
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: (хихика.) Много добре! Няма да ви предам!
КАРЪЛ: Ох, благодаря ви!
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Обаче всичко трябва да се върне на точното му място, веднага щом г-н Бамбергер и баща ви си тръгнат.
КАРЪЛ: Заклевам се! О, г-це Фърнивъл, вие сте ангел! Пийнете нещо. О, не, вие не пиете. Ами тогава, изпийте един битер лимон.
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Благодаря ви. Това няма да ви откажа.
(Полковникът се връща, все още държейки запалката. Сцената леко притъмнява.)
ПОЛКОВНИКЪТ: Е, наистина голяма изненада. И това минава за скулптура?
КАРЪЛ: Не минава. То е!
ПОЛКОВНИКЪТ: Идеално стават за градински инструменти. Мога да си копая с тях.
(Г-ца Фърнивъл хихика.)
КАРЪЛ: Не е много смешно, татко.
(Г-ца Фърнивъл спира да хихика.)
ПОЛКОВНИКЪТ: Извинявай, Бухтичке. Щом така смяташ…
КАРЪЛ: И не желая да ме наричаш „Бухтичка“.
ПОЛКОВНИКЪТ: Ами, това няма нужда да го хабим. Може да потрябва за после! (Угася запалката.)
(Г-ца Фърнивъл леко въздъхва, докато светлината се усилва.)
КАРЪЛ: Не се тревожете, г-це Фърнивъл. Брин ще дойде след минутка със свещите.
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: И тогава, разбира се, ще си тръгна. Не искам да ви преча.
КАРЪЛ: Изобщо не ни пречите. (Чува го.) Брин?…
(Бриндсли излиза от стаята на Харолд и връща ключа под изтривалката.)
БРИНДСЛИ: Ехо?
КАРЪЛ: Намери ли нещо?
БРИНДСЛИ: (влизайки.) Нищо не може да се намери в тази тъмница. Дори и там да има свещи, изобщо не знам къде са. Свърза ли се с електричарите?
КАРЪЛ: Казаха, че може и да изпратят някого да намине по-късно.
БРИНДСЛИ: Колко по-късно?
КАРЪЛ: Не знаят.
БРИНДСЛИ: Ей това се казва помощ! Ама какви перспективи само: Няма нито една свещ в къщата, ще показвам скулптурите си на глух милионер и освен това трябва да ощастливя това чудовище баща ти. Чудесно!
ПОЛКОВНИКЪТ: (рязко светвайки запалката.) Добър вечер.
(Бриндсли подскача.)
КАРЪЛ: Брин, това е баща ми — полковник Мелкет.
БРИНДСЛИ: (обезумял от притеснение.) О-хо-хо-хооо!… (Паника.) Добър вечер, господине. Радвам се, че сте били тук през цялото време. Аз… Аз очаквам да дойдат едни ужасни съседи, едни съседски чудовища, чудовищни съседи, нали… Звъннаха и казаха, че може да наминат… Такааа… Така значи…
ПОЛКОВНИКЪТ: (мрачно.) Така значи.
Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: (нервно.) Така значи!
КАРЪЛ: (весело.) Така значи!
(Полковникът се изправя и върви срещу Бриндсли, който отстъпва пред него през стаята.)