Ландър внимателно наблюдаваше Пю. На устните му играеше лека усмивка.
— Кога се разведохте, капитан Ландър? Трябва да го нанеса в досието ви. — Пю приличаше на крава, кротко пасяща на брега на тресавище, без да усеща, че някой я дебне от тъмната сянка.
Внезапно Ландър усети, че говори за неща, за които не си позволява дори да мисли. Никога.
— За първи път е подала молба за развод два месеца преди освобождаването ми. Май по времето, когато Парижките преговори се бяха забатачили, та чак миришеше на избори. Но не го направи тогава. Напусна ме една година след като се върнах. Моля ви, Пю, не се притеснявайте. Правителството направи всичко, каквото можа.
— Не се и съмнявам, но трябва да…
— Един флотски офицер няколко пъти е посещавал Маргарет, след като ме плениха, пил чай с нея и я успокоявал. Както, естествено, ви е добре известно, съществува стандартна процедура за подготовка на съпругите на военнопленниците.
— Предполагам, че понякога…
— Предупредил я, че сред освободените военнопленници се ширят хомосексуализъм и импотентност. За да знае какво да очаква, разбирате, нали? — Ландър искаше да млъкне. Трябваше да млъкне.
— По-добре да…
— Казал й, че продължителността на живота на военнопленниците е два пъти по-ниска от средната. — На лицето на Ландър вече сияеше широка усмивка.
— Но, капитане, сигурно е имало и други фактори.
— О, да, разбира се, вече се е чукала с някого, ако това имате предвид. — Ландър се засмя високо, прониза го добре познато чувство на непоносимо напрежение. „Не е нужно да ги убиваш един по един, Майкъл. Ще седиш в килията, ще пееш и ще мастурбираш.“
Ландър затвори очи, за да не гледа пулсиращата вена на гърлото на Пю.
Първият рефлекс на Пю беше да се засмее заедно с Ландър, за да го предразположи. Но лековатите, евтини приказки за секса обидиха баптиста у него и той потисна навреме смеха си. Това спаси живота му.
Пю отново взе папката с досието.
— Съветвали ли сте се със специалист по тези въпроси?
Ландър вече се чувстваше по-добре.
— Да. Психиатърът на военната болница „Сейнт Олбан“ разговаря с мен. Здравата си пийваше.
— Ако имате нужда от допълнителни консултации, мога да ви помогна.
Ландър намигна.
— Вижте, господин Пю, вие сте светски човек, аз също. Случват се и такива неща. Поводът, за който исках да ви видя, е получаването на някаква компенсация за това тук. — Вдигна обезобразената си ръка.
Пю се почувства на позната почва. Изтегли формуляр 214 от досието на Ландър.
— Тъй като очевидно не сте сакат, ще трябва да намерим някакъв начин, но… — намигна на Ландър — ще се погрижим за вас.
Когато Ландър излезе от сградата на Администрацията на ветераните, беше четири и половина и вечерната блъсканица в мръсния манхатънски следобед беше започнала. Потта замръзваше на гърба му, докато стоеше на стъпалата и наблюдаваше тълпите, които се носеха към станцията на метрото на Двайсет и трета улица. Не можеше да влезе там и да се натъпче в един вагон с тях.
Много от служителите в Администрацията тихомълком се измъкваха преди края на работното време. Техният поток задръсти вратите и го изтласка към стената. Прииска му се да се бие. Маргарет се приближи тичешком и той усети мириса и допира й. Разговорът над шперплатовия тезгях. Трябваше да мисли за нещо друго. Свирката на чайника. За Бога, само това не. Усети хладна болка в дебелото черво и затърси таблетка ломотил. Късно. Трябваше бързо да намери тоалетна. Бързо. Върна се към чакалнята, мъртвият въздух лепнеше като паяжина по лицето му. Когато влезе в малката тоалетна, беше пребледнял, на челото му бе избила пот. Единствената кабинка беше заета и пред нея чакаше още един мъж. Ландър се обърна и тръгна обратно през чакалнята. В медицинския му картон пишеше: еластично дебело черво. Не бяха му предписали лекарства. Бе открил сам ломотила.
Защо не го глътнах предварително?
Мъжът с шарещите очи проследи Ландър докъдето можа, без да помръдне глава. Болката в червата вече го връхлиташе на вълни, кожата му настръхна и той започна да се задъхва.
Дебелият портиер порови във връзката с ключове и пусна Ландър в тоалетната на персонала. Застанал отвън, портиерът не можеше да чуе неприятните звуци. Най-сетне Ландър вдигна лице към тавана. От спазмите очите му се бяха навлажнили и сълзите се затъркаляха по лицето му.
За секунда отново клечеше до пътеката пред очите на охраната по време на принудителния марш към Ханой.