— Той е отвън пред вратата. Може да спи на дивана. Не, не, пошегувах се. Настанил се е добре в консулството.
— Поръчала съм храна. — Той не я слушаше. — Аз хапнах в самолета. Изядох един „Шатобриан“.
— Струва ми се, че ще докарат пилот. — Разказа й подробностите.
— Ако той те заведе при останалите, нямаш проблеми — рече тя.
— Да, ако успеем да докопаме експлозивите и да арестуваме всички до един.
Рейчъл отвори уста да попита нещо, но прехапа език.
— Колко време можеш да останеш? — заинтересува се Кабаков.
— Четири-пет дни. Ако мога да ти помогна с нещо, ще остана и повече. Смятах да се върна в Ню Йорк, да наваксам с работата и пак да дойда на десети или единайсети… стига да искаш.
— Разбира се, че искам. Когато всичко свърши, ще разгледаме Ню Орлиънс. Вижда ми се красив град.
— О, Давид, ще видиш какъв прекрасен град е.
— При едно условие. Не искам да идваш на мача. Ела в Ню Орлиънс, но не желая да се доближаваш до стадиона.
— Щом ще бъде опасно за мен, ще бъде опасно за всички. Хората трябва да се предупредят.
— Точно това каза и президентът, когато говореше с ФБР и тайните служби. Ако мачът се състои, той ще дойде.
— А не може ли да се отложи?
— Извика Бейкър и Бигс и им каза, че ако публиката на стадиона, включително и той, не могат да бъдат опазени, ще отмени мача и ще обяви защо. Бейкър заяви, че ФБР може да охранява еднакво добре всички.
— А какво смятат тайните служби?
— Бигс не дава глупави обещания. Чака да види какво ще стане с пилота. Но няма да кани свои близки на мача. Аз също. Обещай ми, че няма да идваш, на стадиона.
— Добре, Давид.
Той се усмихна.
— Разправи ми сега за Ню Орлиънс.
Вечерята беше великолепна. Седнаха да се хранят до прозореца и Кабаков се отпусна за пръв път от много дни насам. Отвън Ню Орлиънс блестеше около големия завой на реката, а вътре беше Рейчъл. Изглеждаше Нежна в светлината на свещите и разказваше как е идвала в Ню Орлиънс като дете с баща си и как се почувствала истинска дама, когато баща й я завел в „Антоан“ и сервитьорът тактично сложил възглавница на стола й, щом я видял да влиза.
Решиха да си направят страхотна вечеря в „Антоан“ на дванайсети януари или някой друг ден, след като Кабаков изпълнеше задачата си. Бяха щастливи и в леглото, пълни с „Божоле“ и планове за бъдещето. Рейчъл заспа усмихната.
Събуди се малко след полунощ и видя Кабаков, облегнат на възглавницата. Когато се размърда, той разсеяно я потупа и тя разбра, че мислите му са някъде далече.
Камионът с бомбата влезе в Ню Орлиънс на трийсет и първи декември в единайсет часа вечерта. Шофьорът подкара по магистрала 10, покрай Суперкупола до пресечката с магистрала 90, зави на юг и спря при кея, близо до улица „Талия“, под моста на Мисисипи. По това време на нощта там не, се мяркаше жива душа.
— Това е мястото, което ни описа — рече шофьорът на придружителя си. — Проклет да съм, ако виждам жива душа. Кеят е затворен.
Чу до ухото си глас и се стресна.
— Да, това е мястото — каза Фазил и се качи в камиона. — Ето документите. Подписал съм чека. — Докато шофьорът ги разглеждаше в лъча на фенерчето си, Фазил провери печатите на задната врата на камиона. Бяха недокоснати.
— Ей, приятел, можеш ли да ни закараш до летището? Има късен полет до Нюарк и искаме да го хванем.
— Съжалявам, но не мога. Ще ви оставя някъде, откъдето ще успеете да вземете такси.
— Божичко, до летището ще ни вземат най-малко десетарка.
Фазил не искаше разправии. Даде им десет долара и ги остави на една пряка от стоянката за таксита. Докато караше към гаража, се усмихваше и си свиркаше през зъби. Беше се усмихвал цял ден, след като гласът по обществения телефон в хотел „Монтелионе“ му съобщи, че пилотът пристига. Умът му бръмчеше от планове и трябваше да се насили, за да се съсредоточи в шофирането.
Първата му задача беше изцяло да подчини на себе си този Авад. Той трябваше да се бои от него и да го уважава. С това Фазил можеше да се справи. След това щеше старателно да му обясни в какво се състои работата и да включи убедителна история за това как ще избягат след удара.
Планът на Фазил за самия удар се основаваше най-вече на наученото на строежа на Суперкупола. Хеликоптерът „Сикорски S-58“, привлякъл вниманието му, беше стара, изпитана машина, продавана като излишък от германската армия. Със своя капацитет от два тона и половина не можеше да се сравни с новия „Скайкрейн“, но беше повече от достатъчен за целта на Фазил.