Докато гледаше работата с хеликоптера при Суперкупола, Фазил беше научил, че за да се издигне товарът, са необходими трима души — пилот, помощник и товарач. Пилотът поддържаше хеликоптера неподвижен над товара, помощникът, легнал на пода при опашката, наблюдаваше товара и насочваше пилота чрез микрофон и слушалки. Товарачът се намираше на земята. Той закачаше товара на куката. Куката не можеше да се затвори автоматично от хеликоптера и затова я затваряха на земята. В случай на спешна необходимост пилотът можеше да откачи товара, като натиснеше червен бутон на таблото. Фазил научи всичко това от разговора си с пилота по време на кратката му почивка. Пилотът беше приятен мъж — тъмнокож, с ясни раздалечени очи зад черните очила. Възможно беше, ако се запознае със свой колега, да го качи на хеликоптера по време на товарене. Щеше да е добър начин Авад да се запознае на място с таблото и кабината за управление. Фазил се надяваше Авад да изглежда прилично.
В неделята, когато се играеше мачът, щеше на място да застреля пилота и всеки, който се изпречеше на пътя им, Авад и Далия щяха да управляват хеликоптера, а Фазил да е товарач. Далия щеше да се погрижи хеликоптерът да застане точно над стадиона и докато Авад чакаше заповедта да пусне гондолата, Далия щеше просто да я взриви. Фазил не се съмняваше, че Далия ще го направи.
Все пак се тревожеше за червения бутон. Ами ако беше изключен? Ами ако Авад от притеснение пусне товара да падне? Ефектът щеше да се развали. Гондолата не беше предназначена за пускане отгоре. Щеше да е достатъчно да я вържат за куката, и то в последната секунда преди издигането, когато Авад нямаше да може да види какво става под хеликоптера. Фазил не можеше да се довери на изпратен от Ливан обикновен фронтовак да свърши тази работа. Поради това реши той лично да бъде товарач.
Рискът беше приемлив. Щеше да има много по-добро прикритие, отколкото при варианта с дирижабъла на летище „Лейкфронт“. Срещу него щяха да бъдат невъоръжени строителни работници, а не полицията на летището. Когато избухнеше големият взрив, Фазил възнамеряваше вече да е извън града и да кара към Хюстън и самолета за Мексико Сити.
Авад до края щеше да вярва, че Фазил го чака с кола в парка „Одюбон“ зад стадиона.
Ето го и гаража, навътре от тротоара, точно както го беше описала Далия. Фазил влезе, и заключи вратата и час тогава отвори задната врата на камиона. Всичко беше наред. Изпробва двигателя на електрокара. Заработи веднага. Тип-топ. Щом Авад пристигнеше и привършеше с подготовката му, щеше да се обади на Далия и да й нареди да убие американеца и да дойде в Ню Орлиънс.
Двадесет и трета глава
Ландър простена и се раздвижи в болничното легло. Далия Айяд остави настрана картата на улиците в Ню Орлиънс, която разучаваше, и вдървено се изправи. Кракът й беше изтръпнал. Дотътри се до леглото и сложи ръка на челото му. Гореше. Започна да мокри слепоочията и страните му с кърпа, натопена в студена вода, и когато дишането му стана равномерно, се върна на стола под лампата.
Всеки път, когато се доближаваше до леглото, лицето й претърпяваше странна промяна. Когато седеше на стола с картата в ръка и мислеше за Ню Орлиънс, можеше да гледа Ландър с немигащия студен поглед на котка, който криеше много възможности. До леглото му лицето й преливаше от топлота и загриженост. И двете изражения бяха искрени. Никой не беше имал по-внимателна и по-смъртоносна болногледачка от Далия Айяд.
Четири нощи беше спала на дюшек в стаята на болницата в Ню Джърси. Не смееше да го остави сам от страх да не започне да бълнува нещо за мисията им. Той беше бълнувал, но за Виетнам и за хора, които тя не познаваше. За Маргарет също. Една вечер неспирно повтаряше: „Прав си, Джъргънс.“
Не знаеше дали напълно е загубил ума си. Знаеше, че до удара остават дванайсет дни. Ако можеше дотогава да го спаси, щеше да го направи. Ако не… е, и без това щеше да умре. Едната смърт не беше по-лоша от другата.
Знаеше, че Фазил бърза. Но бързането беше опасно. Беше решила, че ако Ландър не е в състояние да лети и алтернативният вариант на Фазил не й хареса, ще елиминира Фазил. Бомбата беше прекалено ценна да я похабят в набързо проведена акция. Беше много по-ценна от Фазил. Никога нямаше да му прости, че поиска да се измъкне от прякото си участие в удара в Ню Орлиънс. Клинченето му не беше поради нервен срив, както беше станало с японеца, когото застреля преди атентата на летище „Лод“. Дължеше се на нещо много по-лошо — на лични амбиции.