— Майкъл, боя се, че нещо се е случило с Фазил.
— Кога за последен път говори с него?
— Във вторник, на втори януари. Обади се да ми каже, че камионът е пристигнал и експлозивите са в безопасност в гаража. По план трябваше да ми позвъни снощи. Но не се обади. — Не спомена нищо за либийския пилот. Никога нямаше да го стори.
— Смяташ, че са го заловили, нали?
— Не би пропуснал уговорено обаждане. Ако не се обади до утре вечерта, значи е арестуван.
— Ако са го хванали далече от гаража, какво би могло да го насочи към нас?
— Нищо освен ключовете. Аз изгорих квитанцията за наема още щом я получих. Изобщо не е била у него. Не носеше нищо, което би могло да ни идентифицира. Иначе полицията вече щеше да е тук.
— А телефонът на болницата?
— Знаеше го наизуст. Обаждаше се от различни обществени телефони.
— Тогава ние с теб продължаваме. Експлозивите или са там, или ги няма. Товаренето ще е трудно за двама души, но ще можем да се справим, ако действаме бързо. Направи ли резервациите?
— Да, в хотел „Феърмонт“. Не питах дали екипажът на дирижабъла е пристигнал, страхувах се, че…
— Всичко е наред. Екипажът винаги отсяда във „Феърмонт“, когато летим в Ню Орлиънс. И сега там ще отседнат. Хайде да повървим малко.
— Следобед трябва да се обадя в „Олдрич“ и да ги уведомя за състоянието ти. — Когато се беше обадила да им каже, че е болен, се беше представила за негова сестра.
— Кажи им, че още имам грип и ще съм в болнични поне още седмица или десет дни. По този начин ще възложат на Фарли управлението на дирижабъла, а Симънс ще е втори пилот. Спомняш ли си как изглежда Фарли? Виждала си го веднъж, когато летяхме през нощта над „Шиа“.
— Помня го.
— Ако искаш да го видиш пак, има го на някои от снимките вкъщи.
— Утре — рече тя. — Утре ще отида там. Сигурно вече ти се повръща от тази рокля. — Беше си купила бельо от магазина срещу болницата и се беше къпала в банята на Ландър. Иначе не беше се отделяла от леглото му. Сложи глава на гърдите на Ландър. Той се усмихна и я погали по врата.
Не чувам хрипове, помисли тя. Гърдите му са чисти.
Двадесет и пета глава
Присъствието на Фазил и Авад в Ню Орлиънс разсея и последните съмнения на ФБР и тайните служби, че арабите са решили да взривят стадиона по време на мача за Суперкупата. Властите вярваха, че със залавянето на Фазил и Авад голямата заплаха е премахната, но съзнаваха, че все още са изправени пред опасна ситуация.
Двама души, за които се знаеше, че са най-малко в периферията на заговора, още бяха на свобода — жената и американецът. Нито един от двамата не беше идентифициран, въпреки че полицаите разполагаха с описанието на жената. И още по-лошо: някъде, вероятно в района на Ню Орлиънс, беше скрит половин тон мощен експлозив.
В първите няколко часа след арестите Корли почти очакваше силна експлозия да разтърси някоя част на града или заплашително телефонно обаждане с искане за освобождаването на Фазил срещу не взривяване на бомбата в гъсто населено място от страна на партизаните. Не стана нито едното, нито другото.
Хиляда и тристате полицаи на Ню Орлиънс си предаваха ключовете от смяна на смяна. Инструкциите да ги опитват на всички складове и гаражи се повтаряха на всяка оперативка. Но Ню Орлиънс разполагаше с малко полицаи за такъв голям град, а и имаше прекалено много врати. Търсенето продължи през цялата седмица, между грижите по пристигането на хора от цялата страна за мача и тълпите, които започваха да се изсипват с наближаването на почивните дни.
Публиката, която пристигаше за този мач, се различаваше от предишната, дошла за мача между колежите. Беше по-разнообразна по произход и по-скъпо облечена. Ресторантите намираха, че тези клиенти са по-напрегнати и по-взискателни. Парите винаги свободно се бяха стичали в Ню Орлиънс, но сега потокът им се засили. Опашките пред ресторантите „Галатоар“, „Антоан“ и „Дворът на двете сестри“ се точеха на дължина сто метра, а във Френския квартал по цяла нощ се лееше музика.
Продадени бяха и правостоящите места, което означаваше, че общият брой на публиката по време на мача щеше да достигне осемдесет и четири хиляди души. Заедно със запалянковците идваха комарджиите, крадците и проститутките. Полицията бе затънала в работа до гуша.
Кабаков отиде в четвъртък на летището да види пристигането на „Червенокожите“ от Вашингтон и на „Делфините“ от Маями, Въртеше се неспокоен в тълпата посрещачи и си спомняше как израелските атлети бяха загинали на летището в Мюнхен. Оглеждаше лицата на запалянковците и почти не обърна внимание на играчите, които слизаха от самолетите си и махаха с ръка на приветстващия ги народ.