— Готови сме.
— Посетителите, които ще дойдат късно, ще побеснеят, ако заради дългите опашки пред детекторите пропуснат програмата в началото, а това е неприятно. Майор Кабаков, имате ли някакви предложения?
— Да. — Кабаков отиде в предната част на стаята. — По повод детекторите и претърсванията на хора: нито един терорист няма да чака да влезе в детектора и да чуе звънеца. Наблюдавайте опашката пред детекторите. Човек с оръжие ще започне да търси друг начин да влезе. Ще се оглежда и ще търси къде няма полицай. Може би няма да върти глава, но очите му ще се движат. Ако решите, че някой на опашката е подозрителен, застанете едновременно от двете му страни. Никакви предупреждения. Щом разбере, че е открит, ще гледа да убие колкото може повече хора, преди да го застрелят или арестуват. — Кабаков си помисли, че може би офицерите негодуват, че ги учи как да си вършат работата, но не даваше пет пари. — Ако е възможно, на входовете да се постави защита срещу гранати. Чували с пясък ще свършат работа. Празно пространство, обградено с чували, ще е още по-добре. Граната, която се търкаля по земята в тълпа, трудно се улавя. Още по-лошо е, ако се улови и няма къде да се хвърли. Пръсващите се гранати, които обикновено използват, са с петсекунден фитил. Ще бъдат прикрепени с карфици към дрехите. Не дърпайте гранатите. Убийте терориста или най-напред се погрижете да не може да движи ръцете си. След това внимателно отстранете гранатите. Ако терористът е ранен и лежи на земята, но не можете веднага да се доближите до него и да обездвижите ръцете му, стреляйте отново. В главата. Може да носи заряд в чантата си и да го взриви, ако му дадете време. — Кабаков забеляза по някои лица отвращение. Пет пари не даваше. — Стрелба на някой от входовете не бива да отвлича вниманието на другите. Точно тогава всеки трябва най-много да внимава за своя район. Щом стрелбата е започнала на едно място, може да започне и на друго. Има още нещо. Един от терористите, както знаете, е жена. — Кабаков за момент сведе очи и се изкашля. Когато отново заговори, гласът му бе по-силен. — Веднъж в Бейрут погледнах на нея като на жена, а не като на партизанка. Поради тази причина днес се съвещаваме тук. Не допускайте същата грешка.
Когато Кабаков седна, в стаята цареше гробна тишина.
— От всяка страна на стадиона ще има по един помощен екип — каза Ренфро, — който ще отговаря на всяко повикване по тревога. Не напускайте постовете си. След съвещанието вземете от масата пропуските си. Има ли въпроси? — Ренфро огледа групата. Очите му имаха цвета на черен тефлон. — Действайте, господа.
Късно вечерта преди мача за Суперкупата стадион „Тюлейн“ беше осветен и притихнал. Огромните му пространства сякаш поглъщаха дребните звуци на претърсването. Мъглата, която се носеше откъм Мисисипи, се стелеше под редиците от прожектори.
Кабаков и Мошевски стояха на върха на трибуните, пурите им святкаха в тъмната ложа за журналисти. От половин час мълчаха.
— Все пак могат да пакетират част от експлозива — накрая проговори Мошевски. — Ще го пъхнат под дрехите си. Ако не носят батерии или оръжия, детекторът на метали няма да ги улови.
— Няма.
— Дори да са само двама, ще успеят да вдигнат голяма суматоха.
Кабаков не каза нищо.
— С нищо не можем да им попречим — продължи. Мошевски. Пурата на Кабаков засвятка в поредица от гневни пуфкания. Мошевски реши да млъкне.
— Искам утре да се присъединиш към помощния екип от западната страна — каза Кабаков. — Говорих с Ренфро. Ще те чакат.
— Тъй вярно.
— Ако дойдат с камион, бързо влез в каросерията и извади детонаторите. Всеки екип има специалист по обезвреждане на бомби, но и ти се погрижи за това.