— Защо не си починеш още малко, Майкъл?
Беше бледен. Тя знаеше, че няма много сили. Може би щеше да събере достатъчно.
Дирижабълът винаги излиташе поне един час преди началото на мача, за да имат време телевизионните техници да направят последните си приготовления и да могат запалянковците да го видят над стадиона. Ландър трябваше да лети доста време, преди да се върне за бомбата.
— Ще си почина — реши той. — Екипажът ще се събере по обяд. Фарли е летял миналата нощ, тъй че ще спи до късно, но ще напусне стаята си доста преди обяд, за да отиде да се нахрани.
— Знам, Майкъл. Ще се погрижа за това.
— Щях да се чувствам по-спокоен, ако ти имаше оръжие. — Не можеха да рискуват да вземат със себе си оръжие в самолета до Батон Руж. Пистолетите бяха в камиона при експлозивите.
— Не се безпокой. Ще се справя. Можеш да разчиташ на мен.
— Знам — потвърди той. — Мога да разчитам на теб.
Корли, Кабаков и Мошевски тръгнаха към стадиона в девет часа. Улиците около „Роял Орлиънс“ бяха пълни с хора, пребледнели от нощните веселби, пребродили Френския квартал въпреки махмурлука, водени от някакво чувство за дълг, че трябва видят забележителностите. Влажният вятър носеше надолу по улица „Бърбън“ картонени чашки и книжни салфетки.
Корли трябваше да кара бавно, докато излязат от Френския квартал. Беше в лошо настроение. Забравил бе да си резервира хотел, докато все още имаше възможност, и почти не беше мигнал в стаята за гости на агента на ФБР. Закуската, която му, сервира съпругата на агента, беше подчертано лека. Кабаков имаше вид на човек, който си беше отспал и закусил добре, и с това само допринесе за раздразнението на Корли. Мирисът на пъпеша, който Мошевски ядеше на задната седалка, допълнително влоши нещата.
Кабаков се размърда на мястото си и нещо издрънча в дръжката на вратата.
— По дяволите, какво беше това?
— Ченетата ми са се разхлабили — отвърна Кабаков.
— Много смешно.
Кабаков отметна назад сакото си и откри едрия приклад на автомата „Узи“, мушнат под мишницата му.
— А Мошевски какво носи, базука ли?
— Пъпеш — долетя от задната седалка.
Корли сви рамене. Не разбираше английския на Мошевски дори при най-обикновен разговор, а сега на всичкото отгоре говореше с пълна уста.
Пристигнаха на стадиона в девет и половина. Улиците, които щяха да бъдат затворени след запълването на стадиона, вече бяха блокирани. Колите и бариерите, с които щяха да отцепят стадиона след започването на мача, чакаха на тревата до главните пътни артерии. Близо до югоизточния вход бяха паркирани десет линейки. През блокадата щяха да се пускат само коли със специален режим, с включени сирени. Служители на тайните служби вече бяха заели местата си на покривите по протежение на Авеню „Одюбон“ с изглед към пистата, на която щеше да кацне президентският хеликоптер.
Бяха в пълна бойна готовност.
Чувалите с пясък, струпани в тихите улички, представляваха странна гледка. Напомниха на някои от агентите на ФБР за студентското градче в Мисисипи през 1963 година.
В девет часа Далия Айяд се обади да донесат в стаята им във „Феърмонт“ три закуски. Докато ги чакаше, извади от чантата си дълга ножица и ролка с лепенка. Разви с отвертка винтчето, което свързваше двете части на ножицата, и пъхна тънък, седемсантиметров болт в дупчицата на едната половинка, като го закрепи на място с лепенката. Уви цялата дръжка на половинката с лепенката и я мушна в ръкава си.
Закуската пристигна в девет и двайсет.
— Майкъл, ела да закусиш, докато не е изстинала — каза Далия. — Веднага ще се върна. — Взе подноса с едната закуска, отиде до асансьора и се качи два етажа по-нагоре.
Гласът на Фарли отговори сънено на почукването й.
— Господин Фарли?
— Да.
— Закуската ви.
— Не съм поръчвал никаква закуска.
— Изпраща ви я управата на хотела. Целият екипаж получава специална закуска. Ще я отнеса, ако не я искате.
— Не, ще я взема. Един момент.
Фарли, с разчорлена коса и само по панталон, я пусна в стаята. Ако някой минеше по коридора, щеше да чуе зародиша на писък, който рязко секна. След минута Далия се измъкна от стаята, окачи на дръжката на вратата табелката „Не ме безпокойте“ и слезе да закуси.