Трябваше да се уреди още един въпрос. Изчака, докато се нахранят. Легнаха един до друг на кревата. Тя държеше обезобразената ръка на Ландър.
— Майкъл, знаеш колко много искам да летя с теб. Не смяташ ли, че така ще е най-добре?
— Мога и сам. Няма нужда да идваш.
— Искам да ти помагам. Искам да бъда с теб, да видя всичко.
— Няма да видиш много. Ще го чуеш където и да се намираш.
— Майкъл, така или иначе, няма да мога да се измъкна от летището. Знаеш, че теглото на дирижабъла вече е без значение. Навън е двайсет градуса и той цяла сутрин седи на слънце. Разбира се, ако не можеш да го издигнеш…
— Ще мога. Ще имаме допълнителна топлина.
— Може ли да дойда, Майкъл? Изминахме заедно дълъг път.
Той се обърна и я погледна в лицето. На бузата му имаше червени следи от възглавницата.
— Ще трябва бързо да изнесеш торбите с детонатора от задната част на гондолата. Тези, които са под задната седалка. Ще ги нагласим, когато излетим. Можеш да дойдеш.
Тя се притисна до него и повече не говориха.
В единайсет и половина Ландър стана и Далия му помогна да се облече. Бузите му бяха хлътнали, но лосионът, с който го намаза, му придаде загар и скри бледността му. В дванайсет без десет извади от медицинската чанта спринцовка с новокаин. Нави ръкава на Ландър и обезболи малка част от ръката му. След това взе друга, по-малка спринцовка. Беше мека, пластмасова тръбичка с прикрепена игла, пълна с трийсетмилиграмов разтвор на риталин.
— Майкъл, след нея може да се почувстваш твърде приказлив. Ще бъдеш възбуден. Ще трябва да го компенсираш. Не я използвай, докато не почувстваш, че съвсем си загубил силите си.
— Добре, слагай я.
Тя заби иглата в обезболената част на ръката и здраво залепи малката спринцовка за кожата му. Закрепи от двете страни на меката тръбичка къси моливи, за да избегне прегъването й.
— Когато усетиш, че имаш нужда от нея, напипай я през ръкава и натисни тръбичката с палец.
— Знам, знам.
Тя го целуна по челото.
— Ако не успея да дойда на летището с камиона, ако там ме чакат…
— Просто ще стоваря дирижабъла върху стадиона — каза той. — Ще смаже доста хора. Но не мисли, за най-лошото. Досега ни вървеше във всичко, нали?
— Досега ти действаше много умно.
— Ще се видим на летището в два и петнайсет.
Тя го изпрати до асансьора, върна се в стаята и седна на леглото. Рано беше да тръгва за камиона.
Ландър видя екипажа на дирижабъла до рецепцията във фоайето. Бяха Симънс — вторият пилот на Фарли, и двама телевизионни оператори. Доближи се до тях, като се стараеше да върви енергично.
Ще си почина в автобуса, помисли той.
— Боже мой, това е Майкъл — възкликна Симънс. — Мислех, че си болен. Къде е Фарли? Звъняхме в стаята му. Чакаме го.
— Фарли е имал тежка нощ. Някакво пияно момиче му бръкнало с пръст в окото.
— Велики Боже!
— Нищо сериозно, но отиде на лекар. Днес ще летя аз.
— Кога пристигна?
— Рано сутринта. Онова копеле Фарли ми се обади в четири през нощта. Да тръгваме, че закъсняваме.
— Не изглеждаш много добре, Майк.
— По-добре съм от вас.
На входа на летище „Лейкфронт“ шофьорът не можа да намери пропуска на колата и всички трябваше да покажат документите си. До кулата бяха паркирани три военни коли.
Дирижабълът, шейсет и седем метров титан в сребърно, червено и синьо, стоеше на затревен триъгълник между пистите. За разлика от самолетите, които сякаш клечаха до хангарите, дирижабълът излъчваше усещане за полет дори на земята. Кацнал грациозно на единственото си колело с насочен на североизток нос до закотвящата мачта, той приличаше на гигантски ветропоказател. Близо до него стояха големият автобус, който транспортираше наземния екипаж, и фургонът на подвижната ремонтна работилница. Превозните средства и хората приличаха на джуджета до сребърния въздушен кораб.
Командирът на екипажа Викърс избърса ръцете си с парцал.
— Радвам се, че се върнахте, капитан Ландър. Готов е.
— Благодаря. — Ландър започна традиционната обиколка на дирижабъла. Както очакваше, всичко беше в ред. Дирижабълът беше чист. Винаги беше харесвал чистотата му.