— Значи разузнаването на САЩ не смята, че наистина се канят да ударят тук. Така ли?
— Точно така — уморено отвърна Корли. — Смятат, че арабите няма да посмеят.
Четвърта глава
По същото време товарният кораб „Летиша“ пресичаше двайсет и първия меридиан на път за Азорските острови и Ню Йорк. В най-дълбокия му трюм в заключено отделение пътуваха, шестстотин килограма пластичен експлозив, опакован в сиви сандъци.
До сандъците, в непрогледния мрак на трюма, почти в безсъзнание лежеше Али Хасан. Огромен плъх се бе покачил на стомаха му и се придвижваше към лицето му. Хасан лежеше там вече трети ден, застрелян в корема от капитан Кемал Лармосо.
Плъхът беше гладен, но не и прегладнял. В началото стенанията на Хасан го бяха уплашили, но сега чуваше само плитко, хрипливо дишане. Стоеше върху корясалия, зейнал стомах и душеше раната, сетне тръгна напред по гърдите.
Хасан усещаше ноктите му през ризата. Трябваше да изчака. В лявата си ръка стискаше железния прът, изтърван от капитан Лармосо, когато Хасан го изненада при сандъците. В дясната държеше автоматичния „Валтер“, който беше извадил прекалено късно. Не биваше да стреля сега. Някой можеше да чуе. Предателят Лармосо трябваше да мисли, че е умрял, когато отново влезеше в трюма.
Носът на плъха почти докосна брадата на Хасан. Мустачките му потрепнаха от затрудненото дишане на ранения.
Хасан с всичка сила удари с пръта през гърдите си и усети как засегна плъха. Той заби нокти в тялото му, скочи от него и лапите му затропаха по металния под.
Изминаха няколко минути. Хасан чу леко шумолене. Стори му се, че идва от вътрешната част на крачола му. От кръста надолу тялото му беше безчувствено и изпита благодарност за това.
Изкушението да се самоубие го мъчеше през цялото време. Имаше сили да вдигне „Валтер“-а до главата си. Щеше да го направи веднага щом се появеше Мухамад Фазил. Но дотогава трябваше да охранява сандъците.
Хасан не знаеше от колко време лежи в мрака. Чувстваше, че този път ще изгуби съзнание само след няколко минути, и се опита да мисли. Когато завари Лармосо да наднича в сандъците, бяха на малко повече от три дни път от Азорските острови. Ако Мухамад Фазил не получеше очакваната на втори ноември телеграма, подписана от Хасан, щеше да има два дни за действие, преди „Летиша“ да отплава отново. Азорските острови бяха последната им спирка преди Ню Йорк.
Фазил ще направи нещо, мислеше Хасан. Няма да го подведа.
Всеки удар на стария дизелов двигател на „Летиша“ караше пода под него да вибрира. Пред очите му плуваха червени вълни. Напрегна се да чуе двигателя, стори му се, че долавя пулса на Аллах.
На двайсет метра над трюма, където лежеше Хасан, капитан Лармосо отдъхваше в каютата си, пиеше бира „Сапоро“ и слушаше новините. Ливанската армия и партизаните отново се биеха. Добре, реши той, нека сърбат лайната.
Ливанците заплашваха разрешителното, а партизаните — живота му. Когато товареше в Бейрут, Тир или Тобрук, трябваше да плаща и на двете страни. Не толкова на партизаните, колкото на шибаните ливански митничари.
В момента опасността идваше от партизаните. Знаеше, че е осъден от мига, в който Хасан го свари при сандъците. Фазил и приятелчетата му щяха да го погнат, щом се върнеше в Бейрут. Може би ливанците се бяха поучили от крал Хюсеин и щяха да изтласкат партизаните. Тогава щеше да плаща само на едните. Беше му писнало. „Заведи го там.“ „Докарай оръжие.“ „Дръж си устата.“ Знам как да си държа устата, мислеше Лармосо. Ухото ми не е на това дередже от остър бръснач. Навремето откри магнитна мина; закрепена за борда на „Летиша“, готова за взривяване, ако откаже да изпълни исканията на партизаните.
Лармосо беше едър, космат мъж, от чиято телесна миризма се насълзяваха дори очите на екипажа. Пружината на леглото му беше провиснала почти до пода от огромната тежест. Отвори със зъби нова бутилка бира и продължи да обмисля положението докато пиеше, с очи, забити в корицата на италианско списание, залепена на стената до главата му, изобразяваща хетеросексуално анално сношение.
След малко вдигна статуйката на Божията майка от пода до леглото и я положи върху гърдите си. Беше леко обезобразена от ножа, с който я беше чоплил, преди да разбере какво представлява.
Лармосо знаеше три места, където можеше да превърне експлозивите в пари. В Маями имаше един кубински емигрант с повече пари, отколкото мозък. В Доминиканската република друг чудак плащаше с бразилски крузейрос за всичко, което можеше да гърми или избухва. Третият евентуален клиент беше американското правителство.