Естествено, в последния случай щеше да получи възнаграждение плюс допълнителни преимущества. Митническите власти на САЩ можеха да забравят някои свои предразсъдъци.
Лармосо беше отворил сандъците, защото искаше да хване на въдицата вносителя Бенджамин Музи, който би се откупил от него с много пари. Трябваше все пак да знае стойността ма контрабандата, за да пресметне колко да иска. Досега Лармосо не беше си тикал носа в товарите на Музи, но бе чул настойчиви слухове, че Музи смята да прекрати бизнеса си в Близкия изток, а това би довело до рязко спадане на собствените му незаконни доходи. Този курс можеше да се окаже последната пратка на Музи и Лармосо искаше да измъкне колкото може повече.
Беше очаквал да намери огромно количество хашиш — стока, която Музи често купуваше от източници в Ал Фатах. Вместо това откри пластични експлозиви и тогава отгоре му се нахвърли Хасан и посегна към пистолета си като глупак. Пластичните експлозиви бяха сериозна работа, не приличаха на обикновените наркотици, за които приятелите можеха да се попритиснат един друг.
Лармосо се надяваше Музи да уреди проблема с партизаните и да получи някаква печалба и за себе си. Но щеше да побеснее, че е пипал сандъците.
Ако Музи не искаше да му помогне, ако откажеше да платя на Лармосо и да уреди въпроса с партизаните, Лармосо щеше да задържи експлозивите и да ги продаде другаде. По-добре богат, отколкото беден беглец.
Но най-напред трябваше да инвентаризира стоката, с която разполагаше, за продан и да се отърве от някои боклуци в трюма.
Лармосо знаеше, че умело е улучил Хасан. Беше му осигурил бавна смърт. Реши да го сложи в чувал, да го потопи в пристанището на Понта Делгада, докато на борда е само пазачът при котвата, и да го хвърли в дълбоките води, след като напуснеха Азорските острови.
Мухамад Фазил всеки час проверяваше дали е получена телеграма в бейрутската поща. В началото се надяваше, че телеграмата на Хасан от Азорските острови просто се е забавила. Досега телеграмите бяха пристигали до обяд. Общо три — от Багдад, Тунис и Лисабон, разположени по маршрута на кораба на запад. Думите във всяка от тях се различаваха, но значеха едно и също — експлозивите бяха непокътнати. Следващата трябваше да гласи: „Днес мама е много по-добре“ и да е подписана „Хосе“. В Шест вечерта телеграмата още не беше пристигнала и Фазил отиде на летището. Носеше документите на алжирски фотограф и изкормена камера, съдържаща револвер „Магнум“ калибър 357. За всеки случай Фазил си беше направил резервация още преди две седмици. Знаеше, че най-късно в четири следобед на следващия ден ще пристигне в Понта Делгада.
Когато в ранното утро на втори ноември „Летиша“ мина покрай Санта Мария, капитан Лармосо освободи старшия помощник от смяна. Заобиколи от югозапад малкия остров и пое на север към Сан Мигел и пристанището на Понта Делгада.
Португалският град изглеждаше особено красив в лъчите на зимното слънце, с белите къщи под покриви от червени керемиди и вечно зелени дървета между тях, издигащи се почти на височината на камбанарията. Отвъд града се очертаваха заоблени планински възвишения, изпъстрени с ниви.
Завързаната на кея „Летиша“ изглеждаше по-олющена от всякога. Избелялата й ватерлиния надникна от водата, когато екипажът разтовари сандъците с ремонтирана лека селскостопанска техника, и отново потъна, когато на борда бяха натоварени кашони с бутилирана минерална вода.
Лармосо не беше разтревожен. Новият товар засягаше само кърмовия трюм. Никой не влезе в малкото заключено отделение в предния трюм.
Голяма част от работата беше свършена и следобед на втория ден той пусна екипажа в отпуск на брега, като счетоводителят даде на всеки пари, достатъчни за една вечер в местните публични домове и барове.
Екипажът групово слезе на кея и забърза, предвкусвайки предстоящата вечер. Първият моряк имаше петно от пяна за бръснене зад ухото. Никой не забеляза слабия мъж под колонадата на „Банко Насионал Ултрамарино“, който ги преброи, когато минаха покрай него.
Корабът потъна в тишина, смущавана единствено от крачките на капитан Лармосо, който слизаше към машинното отделение — малка кабина, мъждиво осветена с крушка в метална мрежа. Разрови се в купчина захвърлени части и избра прът на бутало, завършващ с шип, който се беше счупил, когато двигателят на „Летиша“ отказа през пролетта в Тобрук. Претегли го с ръка, заприлича му на голям метален кокал. Увери се, че е достатъчно тежък да задържи тялото на Хасан под водата, занесе го на кърмата и го прибра в едно шкафче заедно с дълго въже.