— Лайно — обади се мъж в спортно яке, седнал до Ландър. — Всички са лайна.
Ландър високо се засмя. Няколко глави се обърнаха към него.
— Смешно ли ти се струва, приятелче?
— Не. Уверявам ви, че всичко е много сериозно, лайно такова, — Ландър остави пари на бара и излезе, сподирен от виковете на човека с якето.
Той не познаваше нито един арабин. Започна да чете за арабско-американски групи, симпатизиращи на каузата на палестинците, но след като посети една тяхна сбирка в Бруклин, реши, че намеренията на арабско-американските граждански комитети са прекалено законни. Обсъждаха теми като „правосъдие“, „индивидуални права“ и насърчаваха писането на писма до Конгреса. Усети, че ако започне да търси между тях по-войнствено настроени, скоро щеше да го заговори някое внедрено ченге с подслушвател, привързан към крака.
Демонстрациите в Манхатън по палестинския проблем не се оказаха по-различни. Пред сградата на ООН и на площад „Юниън“ видя двайсетина арабски младежи, обградени от цяло море евреи.
Не, нуждаеше се от знаещ и алчен мошеник с връзки в Близкия изток. И откри такъв. Ландър чу за Бенджамин Музи от познат летец, който пренасяше в несесера си за бръснене интересни пратки от Близкия изток и ги доставяше на вносителя.
Кантората на Музи се оказа мрачна дупка на гърба на порутен склад на улица „Седжуик“ в Бруклин. На вратата го посрещна едър и смрадлив грък, чието плешиво теме отразяваше мъждивото осветление от тавана, докато минаваха през лабиринт от сандъци.
Единственото скъпо нещо беше вратата на кантората — стоманена, с две резета и кодирана ключалка. Процепът за пощата беше на височината на корема. Отвътре имаше метален поднос за писмата, който беше на панти и можеше да се завинтва към вратата и да затваря процепа.
Музи се оказа извънредно дебел мъж. Взе от един стол купчина фактури и изгрухтя мъчително. Махна на Ландър да седне.
— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо?
— Не.
Музи изля в гърлото си остатъка от бутилка минерална вода „Перие“ и взе нова от хладилната кутия. Пусна вътре два аспирина и жадно отпи.
— По телефона ми казахте, че трябва да говорите с мен по свръхповерителен въпрос. Тъй като не се представихте, възразявате ли да ви наричам Хопкинс?
— Ни най-малко.
— Отлично. Господин Хопкинс, когато хората споменават думите „свръхповерителен въпрос“, обикновено работата се свежда до нарушаване на закона. Ако вашият случай е такъв, не искам да имам нищо общо с него. Ясен ли съм?
Ландър извади от джоба си пачка банкноти и я остави на писалището пред Музи. Музи нито докосна, нито погледна парите. Ландър ги взе и тръгна към вратата.
— Един момент, господин Хопкинс. — Музи направи знак на гърка, който пристъпи и щателно претърси Ландър, после погледна към Музи и поклати глава.
— Седнете, моля. Благодаря, Сопол. Почакай отвън. — Едрият мъж затвори вратата след себе си.
— Какво гадно име — отбеляза Ландър.
— Да, но той не го знае — отвърна Музи и попи лице с кърпичка. Подпря брадичка на върховете на пръстите си и зачака.
— Подразбрах, че сте човек с голямо влияние — започна Ландър.
— Без съмнение съм голям човек с влияние.
— Бих искал да се посъветвам…
— Господин Хопкинс, противно на очакванията ви, не е нужно да се впускате в безкрайни арабски увъртания, когато имате работа с араби, най-вече поради факта, че голяма част от американците не притежават изящната словесност и тънката проницателност, които ги правят интересни. Кантората не се подслушва. По тялото ви също няма микрофони. Кажете направо какво искате.
— Искам да изправя писмо до ръководителя на разузнавателната служба на Ал Фатах.
— И кой е той?
— Не знам. Вие трябва да разберете. Имам сведения, че сте с големи връзки в Бейрут. Писмото ще бъде запечатано по няколко особени начина и трябва да пристигне затворено.
— Да, естествено. — Очите на Музи бяха потънали в лой.
— Мислите, че ще изпращам бомба, нали? — рече Ландър. — Не е така. Ще сложа съдържанието на писмото в плика пред вас, на разстояние пет метра. Можете да оближете плика, а след това аз ще го запечатам както си знам.
— Свикнал съм да работя с делови хора, които се интересуват от пари. Политиците често или не могат да си платят сметките, или убиват от неумение. Не мисля, че…
— Две хиляди долара сега и две хиляди, ако писмото стигне непокътнато до адресата си. — Ландър отново сложи пачката на писалището. — И нещо друго: предлагам ви да си откриете банкова сметка в Хага.