— С каква цел?
— С цел внасяне на голямо количество либийска валута, ако решите да се оттеглите.
Настъпи дълго мълчание. Най-сетне Ландър го наруши.
— Трябва да сте наясно, че е наложително писмото да стигне направо при човека, за когото е предназначено. Недопустимо е да се предава от ръка на ръка.
— Тъй като не знам какво искате, ще трябва да действам слепешком. Бих могъл да поразпитам тук-там, но в ония краища дори питането е опасно. Не може да не знаете, че Ал Фатах е разделена на враждуващи фракции.
— Обърнете се към Черния септември.
— За четири хиляди долара? Никога.
— А за колко?
— Задаването на въпроси ще бъде трудно и скъпо, а дори тогава човек не може да е сигурен…
— Колко?
— Ще направя всичко, което е по силите ми, за осем хиляди долара, платени веднага.
— Четири хиляди сега и четири хиляди след това.
— Осем хиляди сега, господин Хопкинс. Не знам дали след това вие или аз ще можем отново да дойдем тук.
— Съгласен съм.
— Тръгвам за Бейрут след седмица. Не искам писмото да се мотае дълго тук. Можете да го донесете през нощта на седми. Ще го запечатате в мое присъствие. Повярвайте ми, не желая да научавам съдържанието му.
Писмото съдържаше истинското име и адреса на Ландър и уверението, че може да извърши огромна услуга на палестинската кауза. Искаше да се срещне с представител на Черния септември на удобно за тях място в Западното полукълбо. Прилагаше платежно нареждане за хиляда и петстотин долара за покриване на разноските.
Музи прие писмото и осемте хиляди долара с почти церемониална тържественост. Една от особеностите му беше, че когато приемаха предложената от него цена, държеше на думата си.
След една седмица Ландър получи от Бейрут пощенска картичка без плик. На нея не пишеше нищо. Зачуди се дали самият Музи не беше отворил плика и взел името и адреса му.
Течеше третата седмица. През това време трябваше да лети четири пъти извън Лейкхърст. На два пъти му се стори, че го следят по пътя до летището, но не беше сигурен. На петнайсети август, четвъртък, имаше нощен полет над Атлантик Сити. От двете страни на гигантския дирижабъл се изписваха реклами със светещи букви, контролирани от компютър.
Когато се върна в Лейкхърст и седна в колата си, забеляза някаква картичка под чистачката. Излезе и ядосан я издърпа оттам, в очакване на някаква глупава реклама. Разгледа я под лампичката в колата. Беше пропуск за плувния клуб „Макси“ близо до Лейкхърст. На гърба му пишеше: „Утре в три часа. При съгласие светни веднъж с фаровете.“
Ландър огледа затъмнения паркинг на летището. Не видя никого. Светна веднъж с фаровете и подкара към къщи.
В Ню Джърси имаше много частни плувни клубове, добре поддържани и сравнително скъпи, които подбираха клиентите си по различни начини. В „Макси“ преобладаваха евреите, но за разлика от някои други, собственикът допускаше и по малко тъмнокожи и пуерториканци, ако ги познаваше добре. Ландър пристигна на басейна в три без петнайсет и се съблече по плувки в циментова съблекалня с локви по пода. Слънцето, острата миризма на хлор и шумните деца му напомниха как водеше Маргарет и дъщерите си да плуват в офицерския клуб. След това пийваха по чашка до басейна. Маргарет държеше с подпухнали от водата пръсти столчето на чашата, смееше се и отмяташе назад мократа си коса, сигурна, че младичките лейтенанти я наблюдават.
Ландър се почувства безкрайно самотен и когато тръгна по горещия бетон, му се стори, че всички гледат само бялото тяло и грозната му лява ръка. Сложи ценните си вещи в телена кошничка и я предаде на гардероба. Мушна пропуска в джобчето на плувките. Водата беше неестествено синя и светлинните, които танцуваха по повърхността й, го заслепиха.
Осъзна, че басейнът предлага големи предимства. Нямаше възможност някой да се яви с оръжие или касетофон, не оставаха отпечатъци от пръсти.
Половин час лениво плува напред-назад. В басейна имаше най-малко петнайсет деца с различни надуваеми патета и лодчици. Няколко млади двойки играеха във водата волейбол с раирана — плажна топка, а мускулест младеж, седнал на ръба, се мажеше с плажно масло.
Ландър се извъртя и бавно заплува по гръб към дълбоката част на басейна, където скачаха от трамплина. Беше се загледал в малко, отдалечаващо се облаче, когато заплете краката и ръцете си в плувкиня с маска, шнорхел и плавници, която очевидно зяпаше дъното, вместо да гледа пред себе си.