— Извинете — рече тя, като се задържа права във водата. Ландър се изсекна и се отдалечи с плуване от нея, без да пророни дума. Остана още половин час в басейна и реши да си тръгва. Тъкмо се канеше да се изкачи по стълбичката, когато момичето с шнорхела изникна пред него, свали маската и се усмихна.
— Вие ли изпуснахте това? Намерих го на дъното на басейна. — Държеше пропуска.
Ландър сведе поглед и видя, че джобчето на плувките му е обърнато наопаки.
— Най-добре прегледайте портфейла си да видите не липсва ли нещо — каза тя и отново се потопи.
В портфейла намери паричния запис, който беше изпратил в Бейрут. Даде отново кошничката на гардеробиера и се върна в басейна при момичето, което пръскаше с вода две малки момченца. Когато ги остави, те запротестираха на висок глас. Момичето в басейна представляваше великолепна гледка и Ландър се ядоса, защото внезапно усети хлад, и безпомощност в плувките си.
— Нека поговорим в басейна, господин Ландър — отсече тя и нагази до дълбочина малко под гърдите.
— Какво се очаква сега от мен, да се изпразня в гащите си и всичко да плувне наоколо ли?
Тя го наблюдаваше, без да трепне, в очите й танцуваха разноцветни точици. Внезапно той сложи обезобразената си ръка върху нейната и зачака да види гримасата на отвращение. Единствената й реакция беше нежна усмивка. Реакцията, която не видя, беше под водата. Лявата й ръка бавно се извъртя, готова да удари при нужда с присвити пръсти.
— Мога ли да те наричам Майкъл? Аз съм Далия Айяд. Това място е подходящо за разговор.
— Задоволи ли те съдържанието на портфейла ми?
— Трябва да се радваш, че го претърсих. Не смятам, че би предпочел да имаш работа с глупачка.
— Какво знаеш за мен?
— Знам как печелиш хляба си. Знам, че си бил военнопленник. Живееш сам; четеш до късно през нощта и пушиш долнопробна марихуана. Знам, че телефонът ти не се подслушва, поне от телефонния терминал в мазето ти, нито от стълба до къщата. Но не знам какво точно искаш.
Рано или късно трябваше да й каже. Освен недоверието, което му вдъхваше тази жена, изпитваше трудност да говори за това; беше толкова трудно, колкото да се разкрие пред психоаналитик. Добре.
— Искам да взривя шестстотин килограма пластичен експлозив по време на мача за суперкупата по футбол.
Погледна го, сякаш беше признал сексуално отклонение, което й доставя особено удоволствие. Спокойно и любезно съчувствие, потисната възбуда. Сродна душа.
— Но нямаш експлозив, нали, Майкъл?
— Нямам. — Отклони поглед, когато я запита: — Можеш ли да намериш?
— Много е. Зависи.
Извърна се към нея така рязко, че от косата му пръсна вода.
— Не искам да слушам такива думи. Не това очаквам. Говори направо.
— Ако се убедя, че можеш да го направиш, ако съумея да убедя моя командир, че можеш и че ще го направиш, тогава, да, ще намеря експлозивите. Ще ги намеря.
— Така е добре. Честно е.
— Искам да видя всичко. Искам да те придружа до вас.
— Защо не?
Не се прибраха направо. Той имаше нощен полет и Далия го придружи. Рядко вземаха пътници при нощните полети, защото повечето от седалките бяха свалени, от гондолата, за да има място за компютъра, който контролираше осемте хиляди светлини от двете страни на дирижабъла. Но ако се посвиеха, имаше място. Вторият пилот Фарли на два пъти беше притеснил всички, като доведе приятелката си от Флорида, та сега нямаше очи да мърмори за това, че трябва да отстъпи мястото си на младата жена. Когато видя Далия, му потекоха лигите, седна заедно с оператора на компютъра в дъното на гондолата и започнаха да се забавляват с похотливи жестове зад гърба им.
От осемстотин метра височина Манхатън блестеше като огромен кораб от диаманти. Спуснаха се към венеца светлини на стадион „Шиа“, където се играеше вечерен мач, и двете страни на дирижабъла се превърнаха в огромни светещи екрани, по които се изписаха букви. Рекламата на „Уинстън“ засече и операторът започна да ругае, докато се боричкаше с перфорираната лента.
След това Далия и Ландър погледаха как неземният екипаж в Лейкхърст привързва осветения дирижабъл за през нощта. Обърнаха особено внимание на гондолата, от която мъже с престилки сваляха компютъра и монтираха седалките.
Ландър й посочи здравия парапет, който обграждаше основата на кабината. Заведе я в задната част на гондолата да види как махат турбореактивния генератор, захранващ светлините. Генераторът представляваше лъскав, тежък агрегат с формата на костур с голяма уста и имаше три здрави опори, които щяха да се окажат много полезни.