Майка му вече е достигнала страничната линия. Пресича я и тръгва по игрището. Сто килограма целенасочен гняв.
— Казах да съблечеш тези шутовски дрехи и да дойдеш в колата.
В този миг Майкъл още може да се спаси. Може да изкрещи в лицето на майка си. Ако треньорът е по-съобразителен и по-малко уплашен да не загуби работата си, също би могъл да го спаси. Майкъл не иска да допусне другите да гледат тази сцена. След нея няма да събере смелост да отиде пак при тях. Те се споглеждат с изражения, които не може да понесе. Затичва се към постройката, която използват за съблекалня. Чува присмехулни подвиквания зад гърба си.
Треньорът два пъти трябва да се обърне към момчетата, за да възобнови тренировката.
— Не са ни притрябвали мамини синчета — отбелязва той.
В съблекалнята Майкъл действа решително. Оставя екипа спретнато сгънат на скамейката. Ключът от шкафчето му лежи отгоре. В сърцето си усеща единствено тъпа тежест. Не личи да е гневен.
По пътя към къщи слуша порой от обвинения. Отговаря, че да, разбира колко е разтревожил родителите си и че би трябвало да помисли и за другите. Кима сериозно, когато му напомнят, че трябва да пази ръцете си за пианото.
Осемнайсети юли 1948 година.
Майкъл Ландър седи на задната веранда на своя дом, сиромашка къща на енорийски свещеник редом с баптистката църква в Уилет. Поправя косачка за трева. Докарва си по малко пари, като поправя косачки и дребни електроуреди. През мрежестата врата вижда баща си, легнал в леглото с ръце под тила, заслушан в радиото. Когато мисли за баща си, Майкъл вижда белите му, негодни за нищо ръце, с пръстена на Духовното училище „Къмбърланд-Мейкън“, хлабав зад кокалчето на безименния пръст. В южните щати, както и на ред други места, църквата се смята за институция на жените. Мъжете я търпят, за да има мир вкъщи. Мъжете от околността не хранят уважение към преподобния Ландър, защото не отглежда реколта на полето и не може да върши нищо полезно. Проповедите му са скучни и без замисъл, съставени, докато хорът пее химните при събиране на доброволните пожертвования. Преподобният Ландър прекарва основната част от времето си в писане на писма до момиче, което е познавал в гимназията. Никога не ги изпраща. Заключва ги в тенекиена кутия в канцеларията си. Комбинацията на ключалката е детински проста. Майкъл чете писмата от години. Да се посмее.
Пубертетът доста е променил Майкъл. На петнайсет години е висок и строен. След значителни усилия успява да стане убедително посредствен в учението. Напук на всичко се е превърнал в приветлив младеж. Знае вица за плешивия папагал и го разказва добре.
Луничаво момиче, две години по-голямо от Майкъл, му е помогнало да открие, че е мъж. Това му носи огромно облекчение след всички години на подхвърляния, че е обратен, без да може да прецени такъв ли е, или не.
Но при разцъфтяването на Майкъл Ландър част от него остава недокосната и хладно наблюдава всичко отстрани. Тя вижда невежеството в класната стая, в минути на напрежение размахва пред очите му образа на грозноватото момче и може да отвори под него бездна от ужас, когато новият му образ е застрашен.
Малкият ученик стои начело на легиони от омраза, знае всички отговори и веруюто му е „проклинам ви“. На петнайсет години Ландър действа много добре. Опитният наблюдател би забелязал някои неща, които намекват за чувствата му, но те сами по себе си не са подозрителни. Не може да понася личностната надпревара. Не е изпитал степените на контролирана агресивност, които помагат на повечето хора да оцелеят. Не може да понася дори игри като шах и дама, никога не играе комар. Ландър разбира ограничената агресивност, но не може да вземе участие в нея. От емоционална гледна точка за него няма ничия земя между приятната, несъстезателна атмосфера и тоталната война до смърт с последващо оскверняване и изгаряне на труповете. Не умее да се разтоварва. Поглъщал е отрова по-дълго, отколкото другите биха понесли.
Макар да си внушава, че мрази църквата, Майкъл често се моли през деня. Убеден е, че определени пози ускоряват действието на молитвите му. Една от най-ефикасните е да докосне с чело коляното си. Когато му се налага да я заеме на публично място, трябва да измисли начин да не го забележат. Изпускането на нещо под стола и навеждането да го вдигне се оказва полезно. Молитви, произнесени на прага или при докосване на ключалка, също са по-ефикасни. Често се моли за хора, които по няколко пъти на ден се появяват в бързи проблясъци на незаличими спомени. Без да иска и въпреки усилията си да спре, често през деня провежда вътрешни диалози. Води такъв и сега: