— В двора на училището работи старата госпожица Фелпс. Интересно кога ще се пенсионира. Работи там от много години.
— Да не предпочиташ да се разкапе от рак?
— Не! Мили Боже, прости ми, не искам да се разкапе от рак. По-добре аз да се разкапя от рак преди нея. (Чука на дърво.) Мили Боже, нека първо аз да се разкапя от рак.
— Искаш ли да вземеш пушката и да пръснеш скапаните й невежи вътрешности?
— Не! Не! Исусе Христе, не, не искам. Искам да бъде здрава и щастлива. Не е виновна, че е такава. Тя е мила и добра жена. Не е сторила зло никому.
— Би ли искал да завреш лицето й в косачката?
— Не искам, не искам! Боже, помогни ми да спра да мисля такива неща.
— Еба ти Светия дух.
— Не! Не бива да мисля такива неща, няма да ги мисля, това е смъртен грях. Няма да получа опрощение. Никакво „еба ти Светия дух“. Ето, пак го помислих.
Майкъл посяга зад гърба си и докосва ключалката. Докосва коляно с челото си. След това силно се съсредоточава върху косачката. Бърза да я довърши. Събира пари за уроци по летене.
От самото начало Ландър се увличаше от машините и имаше дарба да работи с тях. Това му стана страст едва когато откри машините, които го обграждаха, които се превръщаха в негово тяло. Когато влизаше в тях, приемаше действията си, сякаш бяха на машината. Малкият ученик изчезваше.
Първата беше двумоторен самолет на тревна писта. Стиснал лостовете на управлението, той виждаше само малкия самолет, който се накланяше на виражите, намаляваше скоростта си, гмуркаше се към земята, а формата му беше негова, грацията и силата му бяха негови, усещаше вятъра по повърхността му и знаеше, че е свободен.
На шестнайсет години Ландър постъпи във флотата и повече не се върна вкъщи. Първия път, когато кандидатства за летец, не го приеха и по време на Корейската, война обслужваше снаряженията на кораба „Коръл Сий“. Една снимка в албума му го показва застанал до крилото на самолет с наземния екипаж и купчина парчета от бомби. Момчетата от екипажа са усмихнати и са се прегърнали през раменете. Ландър не се усмихва. Държи възпламенител.
На първи юни 1953 година Ландър се събуди в бараките за доброволци в Лейкхърст, Ню Джърси, малко след зазоряване. Беше пристигнал на новото си назначение през нощта и имаше нужда от студен душ, за да се разсъни. След това грижливо се облече. Флотата беше добро място за Ландър. Харесваше униформата, харесваше начина, по който изглеждаше с нея, и анонимността, която му осигуряваше. Беше компетентен и всички го приемаха. Днес трябваше да се яви на рапорт за новата си работа, свързана с обслужването на активиращи се под налягане детонатори с дълбочинен заряд, подготвени за опити с оръжия против подводници. Умееше да се справя със снаряженията. Подобно на много мъже, страдащи от дълбока вътрешна несигурност, обичаше всякакъв вид оръжия.
Тръгна в студената утрин към комплекса със снаряженията, като любопитно оглеждаше всичко, което не бе успял да забележи снощи в тъмното. Имаше гигантски хангари с дирижабли. Вратите на най-близкия се отвориха с грохот. Ландър провери има ли време и спря на тротоара да погледа. Носът на дирижабъла се показа бавно, а след това изникна с цялата си невероятна дължина. Дирижабълът беше ЗПГ-1 с капацитет един милион кубически метра хелий. Досега Ландър не беше виждал подобно нещо толкова отблизо. Сто и осем метра сребрист дирижабъл, блеснал на изгряващото слънце. Ландър се затича по асфалтираната пътека. Наземният екипаж се тълпеше под дирижабъла. Един от страничните двигатели изрева и във въздуха зад него увисна облаче синкав дим.
Ландър не искаше да въоръжава дирижаблите с дълбочинни заряди. Не искаше да работи около тях или да ги вкарва и изкарва от хангарите. Виждаше само командното табло.
Подготви се без усилие за следващия приемен изпит в школата за кандидат-офицери. Двеста и осемдесет доброволци издържаха теста в горещия юлски следобед на 1953 година. Ландър се класира на първо място. Това и отличната работа във флотата му дадоха право да избира. Избра дирижабъл.
Разрастването на кинестетичното усещане при контрола на движещи се машини още няма задоволително обяснение. Някои хора са описани като „родени водачи“, но терминът е неадекватен. Майк Хейлуд, велик състезател по мотоциклетизъм, е роден водач. Същото се отнася и за Бети Скелтън, както би потвърдил всеки, който я е виждал как управлява малкия си двумоторен самолет. Ландър също беше роден водач. Седнал пред командното табло на дирижабъла, освободен от себе си, той беше сигурен, решителен и устойчив на въздействия. Докато летеше, част от разсъдъка му бе неангажирана и се рееше напред да прогнозира следващия и по̀ следващ проблем.