— Няма значение — намеси се Али. — Има други въпроси, свързани с него, които са далеч по-важни.
През следващия половин час Али я разпитва относно най-интимните подробности в поведението на американеца. Когато разпитът приключи, Далия имаше чувството, че долавя неприятен мирис в стаята. Истински или въображаем, той я върна назад в палестинския бежански лагер в Тир, когато тя беше осемгодишно момиченце и сгъваше влажната постелка на леглото, в което майка й и мъжът, донесъл храна, бяха стенали дружно в мрака.
Разпитът се поде от Фазил. Ръцете му бяха груби и умели, ръце на техник, с надебелени от мазоли връхчета на пръстите. Той седна по-напред, на ръба на стола. Беше оставил малката чанта с инструменти на пода пред себе си.
— Работил ли е американецът с експлозиви?
— Само с тези, които им дават от военните складове. Но е изработил най-грижливо подробен план, до най-малката дреболия. И планът му е напълно разумен — отвърна Далия.
— Той ти се струва разумен на теб, другарко. Може би защото си замесена в него отблизо. Ние ще преценим, доколко всъщност е разумен.
В този миг й се прииска да е с американеца, прииска й се тези мъже да чуят спокойния му глас, докато стъпка по стъпка свежда страховития си план до поредица от ясно изброени задачи, всяка една с конкретно решение.
Далия пое дълбоко въздух и заговори относно техническите проблеми, свързани с избиването на осемдесет хиляди души наведнъж, включително новоизбрания президент на Съединените щати, и всичко това пред очите на целия народ.
— Основната пречка е теглото — каза тя. — Ограничени сме до шестстотин килограма пластичен експлозив. Дайте ми, ако обичате, една цигара, писалка и хартия.
Надвесена над масата, тя начерта една елипса, напомняща напречен разрез на супник. Вътре в нея в горния й край нарисува втора, по-малка, със същия параметър.
— Това тук е целта — посочи тя голямата елипса. Писалката й се придвижи после към по-малката. — Принципът е на насочения заряд, който…
— Да, да — рязко я прекъсна Фазил. — Като тежка мина „Клеймор“. Много е просто. Каква ще е гъстотата на тълпата?
— Ще са седнали рамо до рамо, изцяло уязвими при този ъгъл от кръста нагоре. Трябва да знам дали пластичните експлозиви…
— Другарят Наджир ще ти съобщи всичко, което трябва да знаеш — надменно заяви Фазил.
Далия продължи, без ни най-малко да се смути.
— Трябва да знам дали експлозивът, който другарят Наджир ще реши да ми предостави, ще бъде от стандартния, с вградени стоманени сачми, подобно на клейморовата мина. Теглото, което ми е необходимо, се отнася само за взривния материал. Контейнерните шрапнели от този тип не вършат работа.
— Защо?
— Заради прекомерното им тегло, естествено.
Взе да й писва от Фазил.
— А без шрапнел? Тогава какво ще стане, другарко? Ако разчиташ единствено на взривната вълна, нека ти кажа, че…
— Нека аз ти кажа, другарю! Необходима ми е вашата помощ и ще я получа. Не претендирам, че имам вашия опит. Ние не си съперничим. Завистта е крайно неуместна в революцията.
— Кажи й всичко, което трябва да знае. — Гласът на Наджир беше от стомана.
Фазил се отзова веднага.
— Пластичният експлозив е без шрапнели. Какво ще използваш?
— Външната повърхност на сферичния заряд ще е покрита с пластове островърхи сачми, калибър нула цяло сто седемдесет и седем. Според американеца те ще се разпръснат вертикално на сто и петдесет градуса, минавайки през двеста и шейсет градусова хоризонтална дъга. В зоната на унищожението се пада средно по три цяло и пет заряда на човек.
Очите на Фазил се разшириха. Той беше виждал как американската мина „Клеймор“, не по-голяма от учебник, проправя кървава просека през редиците на настъпващия противник и обръсва тревата около тях като с бръснач. А момичето говореше за хиляда клейморови мини, взривени едновременно.
— Какъв ще е детонаторът?
— Електрически, захранван от дванайсетволтовия акумулатор, който вече е на борда. Има и резервен, със свой собствен акумулатор. Също и предпазител.
— Това е всичко — заяви техникът. — Приключих.
Далия го погледна. Той се усмихваше — дали от задоволство или от страх, внушаван от Хафез Наджир, тя не знаеше. Запита се дали на Фазил му е известно, че голямата крива изобразява всъщност стадион „Тюлейн“, където на дванайсети януари щяха да бъдат изиграни първите двайсет и една минути от финала за Суперкупата на Америка по футбол.