Далия чака цял час в една стая в дъното на коридора. Когато я повикаха отново в кабинета на Наджир, командирът на Черния септември се оказа сам. Сега вече щеше да научи решението.
В стаята беше тъмно, като се изключи осветения от настолната лампа кръг. Наджир, облегнат както и преди на стената, бе обгърнат в мрак, сякаш имаше качулка на главата. Ръцете му бяха в кръга светлина и си играеха с череп военен нож. Когато заговори, гласът му бе много тих.
— Действай, Далия. Избий колкото можеш повече.
Изведнъж рязко се наведе напред към светлината и се усмихна сякаш с облекчение, а зъбите му се бялнаха на мургавото лице. Видът му беше почти радостен, когато отвори чантата на техника и извади отвътре малка статуя. Беше фигура на Божията майка, от онези, които могат да се видят във витрините на магазини за религиозни вещи. Оцветяването беше ярко, извършено набързо.
— Разгледай я отблизо.
Тя взе да върти фигурката в ръцете си. Тежеше около половин кило, но на допир не приличаше на гипс. Отстрани имаше ръб, сякаш бе пресована в калъп, а не излята. В подножието се четеше: „Произведено в Тайван“.
— Пластичен експлозив — поясни Наджир. — Подобен на американския C-4, но произведен по̀ на изток. Има и някои преимущества пред C-4. Първо е по-мощен, донякъде за сметка на стабилността, и второ, при температура над петдесет градуса по Целзий става изключително ковък. След две седмици в Ню Йорк ще пристигнат хиляда и двеста такива статуйки, на борда на товарния кораб „Летиша“. На документите ще е посочено, че са натоварени в Тайван. Вносителят Музи ще ги освободи на пристанището. А ти ще се погрижиш по-късно за неговото мълчание.
Наджир стана и се протегна.
— Добре си се справила, другарко Далия, и много си напреднала в последно време. Сега ще си отдъхнеш при мен.
Наджир имаше спартански обзаведен апартамент на горния етаж на улица „Вердюн“ номер 18, същия като жилищата на Фазил и Али, разположени на други етажи в същата сграда.
Далия седна на ръба на леглото му с малък касетофон в скута. Той й беше наредил да направи запис, който да бъде пуснат по радио Бейрут след нападението. Беше гола и Наджир, който я наблюдаваше от дивана, видя как явно се възбужда, докато говореше в микрофона.
— Граждани на Америка — каза тя, — днес палестинските борци за свобода нанесоха смъртоносен удар в сърцето на вашата страна. Този ужас ви сполетя по вина на търговците на смърт по вашите земи, които снабдяват израелските главорези. Вашите ръководители останаха глухи за плача на бездомните. Те обърнаха гръб на разрухата, посята от евреите в Палестина, и сами извършиха престъпления против човечеството в Югоизточна Азия. Пушки, бойни самолети и милиарди долари потекоха от вашата страна в ръцете на подпалвачите на войни, докато милиони ваши сънародници гладуват до смърт. Волята на народа не може да се погазва. Чуйте това, американци. Ние искаме да бъдем ваши братя. Вие само трябва да изхвърлите мръсната паплач, която ви управлява. Отсега нататък за всеки арабин, убит от израелска ръка, ще умре по един американец от арабска ръка. За всяко свещено за мюсюлмани и християни място, разрушено от израелските разбойници, ще бъде отмъстено с погубването на някаква собственост в Америка.
Лицето на Далия пламтеше, зърната на гърдите й бяха щръкнали.
— Надяваме се тези жестокости скоро да бъдат прекратени — продължи тя. — Изборът е във ваши ръце. Дано никоя следваща година не започва с кръвопролития и страдания. Селям алейкум.
Наджир бе застанал отпреде й и тя протегна ръка към него, докато хавлията му се свличаше на пода.
На три километра от стаята, в която Далия и Наджир лежаха, вплели тела между омачканите чаршафи, малък израелски ракетен катер безшумно се плъзгаше по водите на Средиземно море.
Катерът спря на около хиляда метра южно от Залива на гълъбите и през борда му бе прехвърлена гумена лодка. В нея се настаниха дванайсет въоръжени мъже, с костюми и вратовръзки на бизнесмени, ушити от руснаци, араби и французи. На краката си носеха обувки с гумени подметки и нямаха документи за самоличност. Лицата им бяха безмилостни. Не посещаваха Ливан за първи път.
Водата изглеждаше сивкава в светлината на лунния сърп. Топъл крайбрежен бриз леко къдреше повърхността й. Осем от мъжете започнаха да гребат, като изпъваха ръце да постигнат най-дългото възможно загребване, докато изминат четиристотинте метра до пясъчната ивица успоредно на улица „Вердюн“. Беше четири часът и единайсет минути сутринта, двайсет и три минути преди изгрева и седемнайсет минути преди първият синкав блясък на деня да се разпростре над града. Изтеглиха тихо лодката на плажа, покриха я с пясъчно оцветен брезент и бързо тръгнаха нагоре към улица „Рамлет Ел-Байда“, където ги очакваха четирима мъже в четири коли, чиито силуети се очертаваха на фона на яркоосветените туристически хотели в северната част на квартала.