Започна да обмисля различни възможности. Всяка експлозия във или близо до стадиона щеше да гарантира заглавия по първите страници в цял свят. Вратите не бяха от особена важност. Камионът можеше да пробие през един от четирите входа и да излезе на терена преди взрива. Положително щеше да има много убити, но голяма част от ударната вълна щеше да отиде за издълбаване на кратер в земята. Съществуваше и проблемът с трафика в малките задръстени улички около стадиона. Ами ако пред входовете имаше паркирани линейки? Ако присъстваше президентът, на входовете щеше да има въоръжена охрана. Ами ако застрелят шофьора, преди да е задействал детонаторите? Кой щеше да кара камиона? Разбира се, не той. Значи Далия. Имаше смелостта да го направи, в това поне нямаше съмнение. След това на пресконференцията си в Ливан щеше да я похвали посмъртно.
Може би някаква специална кола, например линейка, би имала по-добра възможност. Можеше да нахлуе на терена с виеща сирена.
Но гондолата беше твърде голяма за обикновена линейка, а камионът, в който беше сега, изобщо не приличаше на кола със специално предназначение. Можеше обаче да мине за камион с телевизионно оборудване. Все пак по-добре да е линейка. Значи можеше да боядиса някой фургон в бяло и да му изрисува червен кръст. Каквото и решение да вземеше, трябваше да бърза. Оставаха четиринайсет дни.
Празното небе притискаше Фазил, застанал на последния ред на трибуната, вятърът си играеше с яката на палтото му. Какъв лесен достъп открива това небе, мислеше горчиво той. Качването на бомбата на самолет и или отвличането на самолет беше изключено. Дори да успееше по някакво чудо да качи гондолата като товар, не беше сигурен, че Далия ще може да принуди пилота да прелети толкова ниско над стадиона, дори с опрян в слепоочието пистолет.
Фазил погледна хоризонта на североизток — Суперкуполът на три километра, хотел „Мариот“, Международният търговски център. По-нататък, на около двайсет километра, беше летище „Лейкфронт“. Дебелият безпомощен дирижабъл щеше да увисне в небето над стадиона на дванайсети януари, а той щеше да се бъхти като мравка на земята. Да пукне тоя Ландър с цялото си пикливо поколение до девето коляно.
Фазил живо си представи какво щеше да стане, ако бяха осъществили удара. Сребристият дирижабъл се снишава, най-напред незабелязан от тълпата, погълната от играта. Но все повече и повече зрители поглеждат нагоре — той слиза по-ниско, става По-голям, невъзможно голям, виси над главите им и сянката му затъмнява игрището. Някои гледат точно в ярката гондола, когато тя експлодира с ослепителен блясък, подобен на слънчево изригване, трибуните се разлюляват, може би се срутват под тежестта на шест милиона килограма разкъсана плът. А грохотът и взривната вълна се понасят оглушително над къщите, чупят стъклата в радиус от петдесет километра, корабите се клатят като при ураган. Вихърът свири около кулите на Военния дом и пищи: Фазииииил!
Щеше да е невероятно красиво. Трябваше да седне. Разтрепери се от глава до пети. Насили се да мисли за алтернативите. Стараеше се да компенсира загубите. Когато се успокои, изпита гордост от силата на характера си, от издръжливостта си пред лицето на несгодата. Той беше Фазил. Щеше да направи възможно най-доброто.
Докато се връщаше към центъра на града, мислите му бяха заети с камиони и боя. Не всичко е загубено, повтаряше си той. Може би така щеше да стане по-добре. Участието на американеца щеше да оскверни операцията. Сега ударът беше само негов. Може би нямаше да е толкова зрелищен, нямаше да постигне максималната ефективност на експлозията във въздуха, но щеше да му донесе огромен престиж, а и партизанското движение щеше да се засили, сети се той със закъснение.
Минаваше пак покрай стадиона с купола, този път от дясната му страна. Слънцето се отразяваше в металния покрив. А какво се издигаше зад него? Хеликоптер тип „тежък кран“. Тъкмо вдигаше нещо, някаква машинария. Сега се движеше над покрива. Част от работниците го чакаха до една от дупките. Сянката на хеликоптера се плъзна по купола и ги покри. Бавно и деликатно хеликоптерът спусна тежкия товар в отвора на покрива. Шапката на един работник отхвръкна и се затъркаля като дребна точица, подскачаща надолу по купола. Падна в празното пространство и вятърът я поде. Хеликоптерът отново се издигна, освободен от товара си, и потъна зад недовършения Суперкупол.
Фазил вече не мислеше за камиони. Винаги можеше да намери камион. По лицето му изби пот. Чудеше се дали хеликоптерът работи и в неделя. Почука на стъклото и каза на шофьора да го откара при Суперкупола.