Два часа по-късно беше в Градската библиотека и четеше „Въведение в световните летателни съоръжения“. От библиотеката отиде в хотел „Монтелионе“, където преписа един телефонен номер от указателя във фоайето. От телефонна кабина в „Юниън Пасинджър Търминал“ преписа друг номер, след което отиде в пощата. Взе бланка за телеграма и внимателно състави съобщение, като често поглеждаше в картичка с кодови числа, залепена от вътрешната страна на калъфа на фотоапарата му. Още няколко минути и по презокеанския телеграф към Бенгази, Либия, полетя кратко съобщение.
Върна се отново там в девет часа на другата сутрин. Отлепи от една телефонна кабина до входа жълтата лента, на която пишеше „Не работи“, и я залепи на друга, която си беше избрал — в края на редицата. Погледна часовника си. Още половин час. Седна на пейка до телефона и се скри зад един вестник.
Досега не беше използвал либийските връзки на Наджир. Не би се осмелил да го направи и сега, ако Наджир беше жив. Фазил беше взел пластичните експлозиви от Бенгази, след като Наджир беше уредил въпроса, но кодовото име „София“, дадено му от Наджир за мисията, беше отворило за него нужните врати в Бенгази. Беше го включил в телеграмата си с надеждата, че отново ще му помогне.
В десет без двайсет и пет телефонът звънна. Фазил вдигна слушалката след второто позвъняване.
— Ало?
— Да, опитвам да се свържа с господин Юсуф. — Въпреки пращенето по линията Фазил позна гласа на либийския офицер, отговарящ за връзките с Ал Фатах.
— В такъв случай търсите София Юсуф?
— Слушам ви.
Фазил заговори бързо. Знаеше, че либиецът няма да стои дълго на телефона.
— Имам нужда от пилот, който да може да управлява товарен хеликоптер „Сикорски S-58“. Приоритетът е изключителен. Трябва ми в Ню Орлиънс след шест дни. Да не е от незаменимите.
Фазил знаеше, че иска нещо с повишена трудност. Знаеше също, че Ал Фатах разполага с огромни ресурси в Бенгази и Триполи. Продължи бързо, за да не даде възможност на офицера да възрази.
— Подобен е на руските вертолети, използвани при строителството на асуанския язовир. Докладвайте искането ми на най-високо равнище. На възможно най-високо. Имам пълномощия на ниво единайсет. — „Единайсет“ беше Хафез Наджир.
Гласът от другата страна прозвуча тихо, сякаш мъжът се стараеше да шепне.
— Може да не намерим такъв човек. Много е трудно. Шест дни са нищо.
— Ако не пристигне дотогава, идването му е безпредметно. Загубата ще е огромна. Трябва да пристигне. Потърсете ме след двайсет и четири часа на алтернативния телефон. Приоритетът е абсолютен.
— Разбирам — рече гласът, намиращ се на шест хиляди мили.
Връзката прекъсна.
Фазил се отдалечи от телефона и излезе с бързи крачки. Беше ужасно опасно да се свързва директно с Близкия изток, но липсата на време наложи поемането на този риск. Искането на пилот беше удар в мрака. Между федаините нямаше такива. Управлението на товарен хеликоптер с окачен тежък предмет беше изящно изкуство. Пилотите, които го владееха, бяха рядкост. Но либийците и преди се бяха притичвали на помощ на Черния септември. Нима полковник Кадафи не им беше помогнал при удара в Хартум? Оръжията, с които бяха избити американските дипломати, бяха вкарани контрабандно в страната с либийската дипломатическа поща. От либийската хазна в Ал Фатах годишно се вливаха трийсет милиона долара. Колко може да струва един пилот? Фазил имаше всички основания да се надява. Стига да можеха да го открият толкова бързо.
Шестдневният срок, на който наблегна, не беше съвсем точен, защото до мача оставаха две седмици. Но бомбата трябваше да се модифицира така, че да влезе в друг летателен апарат, а за това трябваше време и квалифицираната помощ на пилота.
Фазил беше претеглил отрицателните последици от провеждането на акцията без пилот и рисковете от поискването на такъв от Близкия изток на фона на великолепния резултат, който би бил постигнат. Разбра се, че си струва да рискува.
Ами ако телеграмата му, колкото и невинно да звучеше, бъде заловена от американските власти? Ами ако кодът на телефонните номера беше известен на евреина Кабаков? Фазил знаеше, че вероятността е минимална, но все пак беше неспокоен. Властите положително търсеха експлозива, но не знаеха естеството на мисията. Нищо не навеждаше на мисълта за Ню Орлиънс.
Дали Ландър не бълнува, докато е в безсъзнание? Глупости. Хората вече не лежат в безсъзнание от треска. Но лудите понякога буйстваха, със или без висока температура. Ако започнеше да дърдори, Далия щеше да го убие.