— Вие бяхте ли в хеликоптера?
— Да, сър. Йофи ми дължи пари и трябваше да го пазя.
Кабаков си представи тежкия нисък полет на хеликоптера, провиращ се като змия в мрака.
— Учудвам се, че сте прелетели такова разстояние.
— Наложи се да кацнем в Гешер Хазив.
— Ливанците изпратиха ли самолети?
— Да, сър, накрая. Историята се разчу бързо. Бяхме обратно в Израел двайсет и четири минути след като полицията забеляза хеликоптера.
Кабаков не искаше да показва разочарованието си от съдържанието на кашона, след като трима мъже бяха рискували живота си да го вземат. В Тел Авив щяха да го сметнат за глупак.
— Благодаря, капитан Райк, извършили сте забележителна работа. Предайте същото от мое име на Йофи и Джейкоби. А сега — в леглото. Това е заповед.
Кабаков и Вайсман седнаха на масата с вещите на Абу Али помежду си. Вайсман тактично мълчеше. Нямаше никакви лични документи, нямаше дори копие от „Политическата и въоръжената борба“, вездесъщия наръчник на Ал Фатах. Бяха прочистили най-старателно вещите на Абу Али. Кабаков разгледа периодичните издания. Два броя на египетския ежемесечник „Ал-Талия“. В интервюто имаше нещо подчертано: „слухът за силата на израелските тайни служби е мит. На практика разузнаването на Израел като такова не е никак напреднало.“ Кабаков изсумтя. Абу Али му се подиграваше от гроба.
Имаше няколко стари броя от бейрутския вестник „Ал-Хавадес“. Един „Пари Мач“. Един брой „Спортс Илюстрейтид“ от двайсет и първи януари 1974 година. Кабаков се намръщи. Взе го. Беше единственото издание в кашона на английски език. На корицата имаше тъмно петно, вероятно от кафе. Посветено беше предимно на американския футбол. Арабите също се интересуваха от футбол, но от европейски. Главната статия беше за… Мисълта на Кабаков запрепуска. Фазил. Мюнхен. Спортно събитие. В записа на касетата имаше следното изречение: „Да започнем още една година с кръвопролитие.“
Вайсман сепнато вдигна глава, когато чу гласа на Кабаков:
— Полковник Вайсман, какво знаете за тази Суперкупа?
Директорът на ФБР Джон Бейкър свали, очилата и потърка носа си.
— Това е смела хипотеза, господа.
Корли се размърда в стола си.
Кабаков почувства умора от говоренето си и от безизразното лице на Бейкър, умора от предпазливостта, с която Корли формулираше забележките пред началника си.
— Дори повече от хипотеза. Погледнете фактите…
— Знам, знам, майоре. Изяснихте се напълно. Смятате, че целта е стадионът по време на мача за Суперкупата, тъй като онзи… Фазил е организирал нападението на Черния септември над Олимпийското селце. Защото в касетата, на която сте попаднали в Бейрут, се говори за удар в началото на годината и защото президентът възнамерява да присъства на мача. — Говореше, сякаш изреждаше опорните точки на политическа реч.
— И защото ще стане по време на пряко телевизионно предаване, което ще максимализира шоковия ефект — обади се Корли.
— Но всички тези разсъждения се базират на факта, че онзи човек, Али, е имал един брой от „Спортс Илюстрейтид“, а вие дори не сте сигурни, че Али е бил замесен в заговора. — Бейкър надникна през прозореца към сивия вашингтонски следобед, сякаш щеше да намери отговора на улицата.
На писалището му лежеше папката на Корли с номер триста и две на корицата, съдържаща необработената информация по случая. Кабаков се попита защо го бяха извикали, но скоро се досети, че Бейкър, когото професията беше направила параноик, желае да го види. Искаше да пусне в действие собствените си полицейски инстинкти. Кабаков забеляза на лицето на Бейкър упорито изражение. Знае, че трябва да предприеме, нещо, помисли Кабаков. Но иска да спори с мен. Не му е приятно някой да му дава акъл как да си върши работата, но все пак не иска да се изложи. Вече трябва да предприеме нещо. Нека се поизпържи в собствения си сос.