— Благодаря за времето, което ни отделихте, господин Бейкър — рече Кабаков и се изправи.
— Един момент, майоре, ако не възразявате. Тъй като сте били свидетел на подобни неща, как смятате, че ще подходят? Дали ще скрият експлозива на стадиона и след това, когато тълпата го напълни, ще заплашат да го взривят, ако не се изпълнят някакви техни искания, например свобода за Сирхан Сирхан, някаква помощ за Израел или нещо подобно?
— Няма да искат нищо. Първо ще го взривят, а след това ще вдигнат врявата.
— Защо мислите така?
— Какво можете да им дадете? Повечето от арестуваните за отвличания на самолети терористи са вече освободени. Ония в Мюнхен бяха пуснати, за да спасите заложниците от поредното отвличане. Лелия Халед беше освободена по същия начин. Партизаните, които застреляха вашите собствени дипломати в Хартум, бяха върнати в родината си от правителството на Судан. Всички са на свобода, господин Бейкър. Да се спре помощта за Израел? Дори ако бъде дадено такова обещание, не са възможни никакви гаранции. Пък и такова обещание никога не би било дадено, а дори и да се даде, не би се изпълнило, щом е направено под натиск. Освен това, за да се използва факторът заложници, те трябва да са задържани. Това не може да стане на стадион. Ще избухне паника, тълпата ще се втурне към вратите и ще изпотъпче няколко хиляди души. Не, не, ще го взривят.
— Как?
— Не знам. С половин тон експлозив могат да сринат трибуните от двете страни, но за да са сигурни, трябва да поставят заряди на няколко места и да ги взривят едновременно. Това няма да е лесно. Фазил не е глупак. При подобни събития има прекалено много радиопредавания и няма да може да използва дистанционен електронен сигнал за детонацията, а поставянето на взрива на много места увеличава възможностите за откриването му.
— Можем да се подсигурим стадионът да е чист — рече Корли. — Претърсването ще е мръсна работа, но можем да го направим.
— С това ще се заемат тайните служби, но ще искат подкрепления — заяви Бейкър.
— Можем да проверим целия персонал, зает с провеждането на мача, фургоните със сандвичи, кашоните с безалкохолни напитки, можем да забраним внасянето на пакети — продължи Корли. — Можем да използваме кучета и електронни устройства. Имаме време да обучим кучетата с експлозива от кораба.
— А небето? — попита Корли.
Мислите за летеца, съставил картата на лодката ли? — попита директорът на ФБР. — Смятам, че можем да забраним частните полети над Ню Орлиънс, докато трае мачът. Ще, поговоря с военновъздушните сили. Следобед ще се обадя на всички институции, които имат отношение към въпроса. След това ще разполагаме с повече информация.
Съмнявам се, помисли си Кабаков.
Двадесет и първа глава
Шумът от непрестанното крачене на Абдел Авад започна да лази по нервите на пазача в коридора. Той отвори прозорчето на вратата на килията и напсува Авад през решетката. След това се засрами. Човекът имаше право да се разхожда. Отвори пак прозорчето и му предложи цигара, като го предупреди да загаси и скрие, ако чуе стъпки.
Авад и без това се вслушваше за стъпки. По някое време — довечера, утре, вдругиден, щяха да дойдат. Да му отрежат ръцете.
Бивш офицер от военновъздушните сили на Либия, той беше обвинен в кражба и, трафикантство на наркотици. Смъртната му присъда беше заменена с двойна ампутация поради заслугите му към страната. Този вид наказание, предвидено от Корана, отдавна вече не се прилагаше, но полковник Кадафи го възстанови, когато взе властта. В интерес на истината трябва да се признае, че с оглед политиката си на модернизация на страната Кадафи беше заменил секирата и пазарния площад с хирургически нож и антисептични условия в болницата в Бенгази.
Авад се беше опитвал да записва мислите си, да пише на баща си и да иска прошка за позора, с който щеше да покрие семейството. Но не намираше думи. Страхуваше се, че писмото ще е написано до половината, когато щяха да дойдат за него, и ще се наложи да го изпрати недописано. Или да го допише с писалка между зъбите.