Дали синовете й щяха да помислят, че е загубила ума си? Може би, но все пак животът си беше неин.
Щеше да й хареса да е омъжена… вероятно. В гардероба й да има дрехи на още един човек, а на етажерките в стаята й да стоят подредени и неговите книги. Не беше от мъжете, свикнали на ред, но би могла да приеме това, ако…
Ароматната вода стана леденостудена. Затаила дъх, Роз инстинктивно се надигна и скръсти ръце пред гърдите си. Широко отвори очи, когато видя, че банята е пълна с мъгла, толкова гъста, че не се виждаха нито стените, нито вратата.
„Не е пара“, осъзна тя. Беше грозна сива мъгла, студена като водата и гъста като супа от ледени кристали.
Когато опита да се изправи и да излезе от ваната, някаква сила я повлече обратно.
Усети свиване в стомаха и първо изпита изумление, а след това уплаха. Внезапното изстиване на водата и чувството, че нещо я тегли надолу, я накараха да се вцепени, преди да започне да се бори. Размахвайки юмруци и ритайки, се стремеше да стигне до повърхността, докато студът сковаваше крайниците й. Нечии ръце натискаха главата й надолу, нокти се впиваха в раменете й, а през водата се виждаха само плаващи мехурчета и вихрушка от мъгла.
Престани! — мислено изкрещя Роз. Напрягайки сили, повдигна ръце и крака за един отчаян тласък. Успя да подаде глава през ледената мъгла. Трескаво си пое дъх, преди стоманените лапи отново да притиснат раменете й и да я потопят.
Водата плискаше над ръба на ваната и пареше очите и гърлото й. Чуваше собствените си приглушени викове, докато се бореше с нещо невидимо. Удари лакътя си в ръба и изтръпна от болка и ужас.
За твое добро. За твое собствено добро. Трябва да научиш урока си!
Гласът звучеше като съскане в ушите й, което нарушаваше бученето от нахлуващата кръв. Едва сега видя лицето, надвесено над нея, през клокочещата вода, с яростно оголени зъби. Очите на Амелия издаваха безумен гняв.
Той не е по-различен. Всички лъжат! Нали ти казах? Защо не ме послуша? Ще те накарам да ме послушаш. Да спреш! Кръвта ти е нечиста. В теб тече и неговата кръв. Това ще те доведе до гибел.
Умираше. Дробовете й пищяха, сърцето й препускаше от неистовото усилие да намери пролука, да поеме глътка въздух. Нещо в нея щеше да се пръсне и тя щеше да умре в студената ароматна вода. Но нямаше да се предаде лесно. Продължи да нанася удари с ръцете и краката си. И с мисълта си.
„Пусни ме! Пусни ме! Ще ме убиеш. Ако умра, ти ще останеш в капан. Убийца! Ще отидеш в ада!“
Със сетни сили отново напрегна треперещите си мускули и успя да пробие повърхността.
Водата забълбука, разкъса мъглата и заля пода и стените като малка приливна вълна. Роз се вкопчи в ръба на ваната, наведе се над него и с мъка изкашля това, което бе нахлуло в дробовете й. Почувства гадене, но продължи здраво да се държи с ръце. Нямаше да допусне тя отново да я потопи.
— Долу ръцете от мен, кучко!
Задъхана, изпълзя от ваната и се отпусна безсилна на мократа рогозка. Все още трепереше неудържимо и остана свита на кълбо, докато успя да възстанови дишането си. Ушите й бучаха, сърцето й биеше така бясно, та й се струваше, че ще счупи ребрата й.
Чу ридания.
— Точно сега сълзите ти няма да ме трогнат. — Не смеейки да се изправи, Роз запълзя по пода и с трепереща ръка посегна да вземе хавлиена кърпа, с която да се загърне — Живея с теб, откакто съм се родила. Опитвам се да ти помогна, а ти искаш да ме удавиш. В собствената ми вана. Предупредих те, че ще намеря начин да те прогоня от тази къща.
Думите не прозвучаха толкова гневно и въздействащо, колкото й се искаше. Трудно бе да говори със заплашителен тон, докато зъбите й тракаха колкото от страх, толкова и от студ.
Подскочи, когато халатът, закачен на вратата, се спусна върху раменете й.
— Е, благодаря — каза тя с голяма доза сарказъм. — Много мило от твоя страна. След като се опита да ме убиеш, изведнъж се загрижи да не настина. Писна ми.
Пъхна ръце в ръкавите и придърпа предниците, докато колебливо ставаше на крака.
Тогава през изтъняващата мъгла видя Амелия. Не лудата с блуждаещ поглед и разрошени коси, която се бе надвесила над нея, докато тя се бореше за живота си, а страдащата жена с обляно в сълзи лице и ръце пред гърдите като за молитва.
Когато образът й започна да чезне и мъглата се разсея на огледалото се изписа послание:
Прости ми.
— Едва не те е убила.
Мич крачеше из стаята и от върховете на пръстите му едва не изскачаха гневни светкавици.
Бе слязла да си свари каничка горещо кафе и да го повика горе. Искаше да е сигурна, че никой друг няма да я чуе, когато му каже.