Под страха на Роз се прокрадна съжаление.
— Кой те е предал? Кой те е накарал да мислиш така?
Всички. Всички са еднакви. Те са мръсници, а наричат нас такива. Идваха при мен, за да начешат крастата си, докато съпругите им спят сами в брачното ложе.
— Принуждаваха ли те? Да не би някой…
После ти отнемат всичко. Той ми отне всичко мое!
Амелия заудря с юмруци по корема си и силата на гнева, скръбта и яростта тласна Роз две крачки назад.
Бурята се изсипваше от небето, изригваше от земята и образуваше вихрушки от мъгла в мръсния въздух. Нахлуваше в дробовете й, сякаш дишаше кал.
Чуваше безумни викове сред свистенето на вятъра.
Убий ги! Убий ги всичките в съня им. Накълцай ги на парчета, нека кръвта им да изтече до капка. Вземи обратно това, което ми отнеха. Проклети да са, всичките да отидат в ада!
— Те са мъртви. Отдавна са се превърнали в прах — опита се да изкрещи Роз, но думите едва се изтръгнаха от гърлото й. — Аз ли съм тази, която е останала?
Бурята спря така внезапно, както бе започнала, а Амелия изглеждаше спокойна, както когато пееше приспивни песни на децата. Тъжна и бледа в синята си рокля.
Ти си моя плът и кръв. — Протегна ръка и върху дланта й се открои малка червена локва. — От моята утроба, от моето сърце. Намери ме. Толкова дълго съм се лутала.
След миг Роз отново стоеше сама върху пролетната трева край гората си и пред погледа й се разкриваше всичко, което бе създала.
Залови се отново за работа, защото тя я успокояваше. Единственият начин да възвърне самообладанието си след случилото се край гората бе да върши нещо познато, нещо, с което ръцете й да се занимават, докато съзнанието й се опитва да прозре смисъла.
Не бързаше да сподели с някого, защото уединението й носеше спокойствие.
Следобед отдели няколко издънки и засади резници в силно наторена почва. Поля ги и им постави етикети.
Когато свърши, вървя пеш през горичката до градината пред дома си и здравата се потруди в малката си лична оранжерия. Засади кани на място, на което искаше да придаде тържественост, и иглики и рапици в кътче, което предпочиташе да изглежда по-скромно и уютно. На сянка добави сини камбанки и здравец за свежест.
Винаги бе черпила свежест тук, от градината си, от почвата, в сянката на Харпър Хаус. Коленичи на земята под ведрото синьо небе и се загледа в своето владение.
Домът й бе величествен с жълтеникавите си каменни зидове, блестящи прозорци и снежнобяла дограма.
Какви тайни се криеха в тези стаи, между тези стени. Какво бе погребано в земята, в която тя ровеше със собствените си ръце сезон след сезон?
Бе отраснала тук, а преди нея баща й, неговият баща и предците му. Поколение след поколение, свързани чрез кръвта и историята. Тук отгледа децата си и работеше, за да съхрани семейното наследство и да предаде този дом на тях и техните деца.
Каквото и да бе сторено, за да може тя да нарича всичко това свой дом, трябваше да узнае за него. И да го приеме.
Най-сетне спокойна, прибра инструментите си и влезе в къщата, за да вземе душ.
Откри Мич в библиотеката.
— Извинявай за прекъсването. Трябва да поговоря с теб за нещо.
— Добре, аз също трябва да поговоря с теб.
Той откъсна поглед от лаптопа си и извади една папка от купчината на бюрото.
— Първо ти — подкани го Роз.
— Добре. — Мич прокара ръка през косите си и свали очилата си. Вече познати жестове, които означаваха, че подрежда мислите си. — Направих почти всичко, което може да се направи тук. Мога да посветя още месеци на семейната ви история, да добавя подробности, да се върна поколения назад. Всъщност възнамерявам да го сторя, но във връзка с целта, за която ти ме нае, стигнах до задънена улица. Тя не е била от семейството, Роз. Не е носила името Харпър — поправи се той. — Нито по рождение, нито като съпруга. Няма абсолютно никакви сведения. Имена, дати, раждане, брак, смърт — нищо, до което се добрах, не може да свърже Амелия с тази къща или семейство Харпър. Няма жена на нейната приблизителна възраст, починала тук през периода, който уточнихме.
— Разбирам.
Роз седна и съжали, че не е донесла кафе.
— Ако Стела е сгрешила с името…
— Не е. — Роз поклати глава. — Наистина е Амелия.
— Съгласен съм. Но няма никаква Амелия, дъщеря или съпруга, в никой архив. Странно е — като се има предвид кога е построена къщата, — че изобщо няма сведения за жена, починала в нея на възраст между двайсет и трийсет и няколко години. По-стари или по-млади — да. — Сложи папката най-отгоре. — Най-интересният смъртен случай тук е станал през 1890-та. Един от предците ти от мъжки пол — Богарт Харпър, счупил врата си и още няколко кости, като паднал от терасата на втория етаж. От писмата, в които прочетох за трагедията, разбрах, че е бил твърде увлечен в сексуална игра с жена, но не съпругата му. Полетял през парапета и повлякъл и партньорката си. Когато хора от семейството стигнали до него, бил мъртъв, но с възпълното си тяло омекотил удара за гостенката си, която се приземила върху него и се отървала само със счупен крак.