— Този път не те ли докосна? Не те ли нарани?
Поклати глава.
— Не, дори когато яростта й достигна връхната си точка. Не можех да дишам, струваше ми се, че се давя в кал, но вероятно отчасти това се е дължало на паниката ми. Тя говореше за убийство, за кръв. Никога не съм чувала за убийство, извършено в тази къща, но започвам да се питам… господи, нима е възможно да е била убита? От човек от семейството ми?
— Говорела е като склонна към убийство — напомни й Мич, — а не като жертва.
— Така е, но не можеш да очакваш от една луда да поднася ясно всички факти. Каза, че съм нейна плът и кръв. Независимо дали е истина или не, тя го вярва. — Роз въздъхна дълбоко. — Както и ти.
Той стана, заобиколи бюрото и й подаде ръка да се изправи, след което я притегли в прегръдката си.
— А ти в какво вярваш?
„В утехата, която ми носиш“, помисли си Роз, отпуснала глава на рамото му. Можеше да намери утеха в един мъж, ако си позволи да я приеме.
— Има очите на баща ми. Едва днес видях това. Не бях го забелязала, навярно защото не го допусках. Нима е отнел детето й, Мич? Моят прадядо? Нима е бил способен на такава жестокост?
— Ако предположенията ни са верни, може доброволно да се е отказала от бебето. Споразумели са се, а по-късно е съжалявала. Все още има много възможни версии.
— Искам час по-скоро да узная истината. Трябва да я узная, и то на всяка цена. — Отдръпна се и леко се усмихна. — Но как, по дяволите, да открием жена, която вероятно е била любовница на прадядо ми?
— Имаме първото й име и приблизителната й възраст и предполагаме, че е живяла в околностите на Мемфис. Можем да започне оттук.
— Това вроден оптимизъм ли е, или опит да ме успокоиш?
— По малко и от двете.
— Добре тогава. Ще отида да си налея чаша вино. Искаш ли нещо?
— Бих изпил три литра вода, за да разредя петте литра кафе, което погълнах днес. Ще дойда с теб.
Той обгърна раменете й, докато вървяха към кухнята.
— Най-добре е да престана да мисля за това до сватбата на Стела и Лоугън. Струпаха ми се толкова много неща. Колкото и нетърпеливи да са мъртвите, живите трябва да имат предимство. — Роз извади бутилка вода и свеж лимон. — Не мога да повярвам, че след няколко дни момчетата вече няма да бъдат част от домакинството. Напълни чашата, сложи лимонов резен и му я подаде.
— Благодаря. Мисля, че ще идват тук толкова често, че едва ли ще усещаш липсата им.
— Иска ми се да вярвам. — Наля виното, но телефонът звънна, преди да отпие първата глътка. — Впрочем къде е Дейвид? — запита се тя и вдигна слушалката. Слуша няколко секунди и се усмихна на Мич. — Здравей, Джейн.
И повдигна чашата си за тост.
— Толкова е вълнуващо. Като в шпионски филм или нещо подобно. — Хейли заподскача на пръсти, докато с Роз и Стела се качваха с асансьора към апартамента на Кларис Харпър. — Сутринта ни правиха маникюр и педикюр, а следобед се промъкваме като крадци, за да търсим тайни документи. Невероятно е.
— Стига да не ни арестуват и да не прекараме нощта в килия — изтъкна Стела. — Ако се наложи Лоугън да се ожени за мен през решетките, ще побеснея.
— Казах ти да не идваш — напомни и Роз.
— И да пропусна това? — Стела си пое дъх и излезе от асансьора. — Може би съм нервна, но не и страхливка. Пък и Хейли има право. Вълнуващо е.
— Да проникнем в претъпкания с вехтории апартамент на една сприхава старица, за да отмъкнем нещо, което по право е мое и да избавим едно плахо зайче — това не е представата ми за вълнуващо преживяване. Джейн трябваше да ги измъкне сама и да ни спести разкарването. Имаме достатъчно грижи във връзка със сватбата утре.
— Зная и съм ти благодарна, че ни позволи да не работим днес, за да се разкрасим. — Стела импулсивно целуна Роз по бузата. — След сватбата ще работим двойно повече, за да ти се отплатим.
— Не се и съмнявам. А сега да се помолим старата вещица наистина да е отишла на фризьор, както е разтръбила, иначе играта ще загрубее.