— Мога да прегледам и този, и останалите по-късно. Сам.
— Не, нека продължим сега. Все пак става дума за миналото на моето семейство. Виж какво ще откриеш. Аз ще сляза да сваря кафе.
Когато се върна, забеляза, че е сложил очилата си за четене. „Има вид на занесен учен — помисли си тя, — който не е мигнал цяла нощ. Без риза, с разкопчани дънки и сплъстени коси“.
Отново я обзе нежност, която бе като мехлем за болката в сърцето й.
— Радвам се, че беше тук, когато намерих това. — Роз остави подноса, наведе се и го целуна по главата. — Радвам се, че си тук.
— Има и продължение. — Мич хвана ръцете й. — Искаш ли да ти го разкажа накратко?
— Не, прочети точните й думи. Искам да ги чуя.
— Тук-там има подробности от ежедневието. Бележките издават, че мисълта не й е давала покой. Чувствала се е унизена и изпълнена с ярост. Накарала го е да си плати по единствения начин, който е знаела. Разточително е харчела парите му, не го е допускала в леглото си и си е позволявала пътувания.
— По-силна жена би тропнала с крак — отбеляза Роз, — би го напуснала и отвела децата със себе си. Но не и тя.
— Не го е направила. Били са други времена за жените.
— Да, но правото си е право. — Остави чашата си. — Прочети го, Мич. Искам да зная.
Той донесе детето у дома с някаква дойка, селска повлекана. Твърди, че не е майката. Тя щяла да остане в града, в къщата, където я е посещавал. Най-сетне има своя син, малък ревльо, увит в одеяло. Дори не го погледнах и никога няма да го погледна. Знам само, че е платил на доктора, за да мълчи и че през следващите няколко дни трябва да стоя у дома и да приемам гости.
Донесе го посред нощ, за да заблуди прислужниците, че аз съм го родила. Или поне да ги накара да се преструват, че вярват в това. Нарекъл го е Реджиналд Едуард Харпър-младши.
— Дядо ми — промълви Роз. — Горкото момче. Станал е чудесен човек. По някакво чудо, като се има предвид как е започнал живота си. Има ли нещо за майка му?
— В този дневник — не, но все пак ще го прегледам по-внимателно.
— В някой от другите трябва да има. Амелия е умряла тук. Навярно някога Беатрис се е срещнала и разговаряла с нея.
— Започвам да ровя още сега.
— Не. — Роз уморено потърка очи. — Днес ще има сватба. Трябва да бъде ден за радост и ново начало, а не за скръб и стари тайни. Вече разкрихме достатъчно.
— Розалинд, това по никакъв начин не променя личността, която си.
— Разбира се. Но ме кара да се замисля. За хора като Реджиналд и Беатрис бракът е бил сделка. Обществено положение, раждане на деца, предаване на постигнатото в следващите поколения. Може да е имало известно привличане или привързаност, но в основата си е представлявало сделка. Поддържането на престижа на семействата е било задължение. Гледали са на децата си като на средство за това. Колко жалко за тях и колко трагично за децата. А днес… — Роз дълбоко си пое дъх. — Днес разбираме, че не трябва да е така. Ще видим как двама души, които се обичат, разменят клетви за вярност, сключват брак и създават семейство. Радвам се, че си тук, Мич. Радвам се, че го открихме точно в този ден. Защото след всичко, което прочетох, имам нужда от тази сватба.
Денят беше прекрасен — с ясносиньо небе и свеж въздух изпълнен с ухания на цветя. Градината, създадена от Лоугън и Стела, сияеше в красиви съчетания от цветове и форми.
Сред моравата имаше подредени столове, покрити с бледо прасковени драперии. По пътеката между тях щеше да пристъпва Стела, придружавана от баща си, към Лоугън и синовете си.
Роз се обърна и видя как Джолийн нервно намества цветята в косите на Стела.
— Като картина сте — отбеляза тя. — И двете.
— Отново ще се разплача. — Джолийн размаха ръка пред лицето си. — Безброй пъти освежавах грима си. Ще те изоставя само за минута, скъпа. Отивам да нагледам баща ти.
— Добре. — Стела махна с ръка, докато Джолийн бързаше към вратата. — Няма да се ядосвам и да развалям настроението си, че майка ми отказа да дойде. Пътуването било твърде уморително… а и не ми било за първи път. И за нищо на света нямало да седне до онази жена, както продължава да нарича Джолийн след толкова години.
— Тя губи, нали?
— Да… по-добре за мен. Държа Джолийн да стои до мен днес. И ти, и Хейли. — Стела повдигна ръка и докосна сапфирите на обиците си. — Съвършени са.
— Вълшебни са. Толкова ти отиват.
С леко насълзени очи, Роз се приближи да огледа приятелката си.
Роклята бе семпла, бледосиня, с тънки презрамки, корсаж и дълга, леко колосана пола. Къдравите й червени коси бяха украсени с две далии — една бяла, а другата синя. Изглеждаше свежа и лъчезарна, както би трябвало да изглежда всяка булка.