— Какво ще направиш? Тук сме само аз и ти, нали? — Удари с бухалката по дланта си и се приближи към нея. — Знаеш ли какво ми причини?
— Имам бегла представа. И те очаква още. Обвинения за навлизане в чужда собственост и вандализъм.
Брайс не използва бухалката, въпреки че блясъкът в очите му за миг издаде, че му е хрумнала подобна мисъл. Но замахна с ръка към скулата й и я накара да политне назад.
Само това й трябваше. Светкавично скочи и се нахвърли върху него — не с нокти и зъби като Манди, а с юмруци, което толкова го изненада, че падна на колене, преди да успее да препречи пътя й и да нанесе нов удар.
Този път не улучи.
Изведнъж задуха толкова силен вятър, студен и яростен, че блъсна Роз с гръб към стената. Тя удари главата си в дъските така силно, че трябваше да я разтърси, за да се опомни.
Тогава видя Амелия да се носи над земята с развята мръсна рокля и ръце, разперени като лапи на звяр със смъртоносни нокти. Погледът й издаваше, че е готова да убива.
Както и този на Брайс.
Той издаде един-единствен вик на ужас, след който започна да раздира гърлото си с нокти, борейки се за глътка въздух.
— Недей! Не го убивай, за бога! — Роз опита да се втурне напред, но стихията я тласна обратно. — Достатъчно! Той не може да ме нарани. Няма да успее.
От чакълената настилка полетяха камъчета, силуетът в бяло се завъртя и закръжи като лешояд над мъжа, който лежеше окървавен на земята, впил нокти в собственото си гърло.
— Стига Амелия! Престани! Ти си моя прабаба. — Амелия вдигна глава, обърна се и срещна погледа й. — Зная. Зная, че съм твоя наследница. Зная, че се опитваш да ме закриляш. Всичко е наред. Вече не може да ми навреди. Моля те! — Отново опита да пристъпи напред, с мъка измина две крачки и си пое дъх. После изкрещя: — Той е нищожество! Буболечка! Но благодарение на него усвоих ценни уроци. А сега ще получи няколко доста тежки от мен. Искам да живее, за да си плати. — Направи още крачка с протегнати напред ръце, с дланите нагоре. — Ще има възмездие, кълна се! Заради мен, заради моята и твоята кръв ще има възмездие.
Роз забеляза, че Брайс отново диша. Макар и слабо и неравномерно, между бледите му устни преминаваха струйки въздух. Тя приклекна и спокойно заговори:
— Изглежда, не сме само аз и ти.
Вятърът започна да утихва. Когато тя се изправи, Амелия бе изчезнала.
Олюля се на изтръпналите си крака и видя Харпър да тича към тях покрай сградата, следван на крачка от Мич.
— Добре съм. Всичко е наред. — Въпреки че й се виеше свят като от въртележка. — Но този тук навярно се нуждае от лекарска помощ.
— Не ми пука за него. Мамо! — Синът й я сграбчи и прокара длани по лицето й. — Господи! Удари ли те?
— Веднъж успя, негодникът, но му го върнах, повярвай ми. Върнах му го тъпкано. А Амелия го довърши. Добре съм, скъпи, уверявам те.
— Полицията идва насам — каза Мич. Гласът му трепереше отчасти от страх за нея, отчасти от гняв. — Хейли им е позвънила от мобилния си телефон, докато идваше да ни вземе.
— Добре. Добре. — Нямаше отново да припадне. Каквото ще да става. — Ще повдигнем обвинения за всичко. — Приглади косите и роклята си и едва сега забеляза, че полата й е скъсана. — По дяволите! Купих си я специално за днес. — Въздъхна борейки се с гнева и световъртежа. — Харпър, скъпи, направи ми една услуга и разкарай този боклук оттук. Изчакайте с Мич да дойде полицията. Не искам да го виждам нито минута повече. Изкушавам се да довърша започнатото от Амелия.
— Нека първо му кажа нещо. — Мич се наведе и задърпа Брайс, докато се изправи на треперещите си крака. С усмивка хвърли поглед към Роз, стовари юмрук върху лицето му и го остави отново да се свлече на земята. — Надявам се, че нямаш нищо против.
— Нямам — отвърна Роз и въпреки че стомахът й се разбунтува, не можа да сдържи широката си усмивка на задоволство. — Харпър, ще го отведеш ли? Искам да разменя няколко думи с Мич.
— С удоволствие. — Харпър повлече Брайс и погледна назад към майка си. — Мамо, определено те бива да сритваш задници.
— Да. — Роз си пое дъх и го изпусна. — Ако не възразяваш — обърна се тя към Мич, — ще поседя тук, докато мога отново да стъпя на крака. Сритването на задници е изтощително.
— Почакай. — Той свали сакото си и го постла на земята. — Няма смисъл да съсипваш тази хубава рокля още повече.
Тя седна, отпусна глава на рамото му, когато Мич се настани до нея, и каза нежно:
— Моят герой.
Епилог
Роз остана мълчалива, докато пулсът й се успокои, нервите й се отпуснаха и стягането в стомаха й намаля.