„Защо не го правя по-често?“ запита се Роз.
Повдигна едната си ръка от пяната и огледа издължените си тънки пръсти, загрубели от работа. Ноктите й бяха изрязани, без лак. Защо да си прави труда да ги лакира, когато цял ден щяха да ровят в калта?
Имаше силни, закалени и сръчни ръце. Нямаше нищо против, че на тях не блестят пръстени.
Но се усмихна, когато погледна пръстите на краката си. Малката й слабост бе да ги разкрасява. Тази седмица ноктите им бяха лакирани в лилаво с металически блясък. През повечето дни оставаха скрити под работните чорапи и ботуши, но тя знаеше, че има секси пръсти. Едно от дребните, глупави неща, които й напомняха, че е жена.
Гърдите й не изглеждаха стегнати както някога. Беше благодарна, че са малки и увисването не е твърде очевидно. Все още.
Не се тревожеше за състоянието на ръцете си, гледаше на тях като на инструменти, но полагаше големи грижи за кожата си. Не можеше да спре бръчките, но си позволяваше да направи нещо за лицето си винаги, когато намери време.
Не би допуснала косите й да посивеят и се грижеше и за тях. Фактът, че наближава петдесетте, не означаваше, че не може да тропне с крак и да направи каквото е по силите й, за да забави неизбежните поражения, които времето нанася.
Някога бе красавица. Млада булка, свежа, невинна и сияеща от щастие. Господи, сега разглеждаше снимките и сякаш виждаше на тях непозната.
Кое бе това миловидно момиче?
„Близо тридесет години“, помисли си тя. Отминали като един миг.
Откога не беше получавала комплимент от мъж, че е красива. Брайс я бе обсипвал с безброй, но той бе ласкател, от когото бе чувала какви ли не лъжи.
А Мич го бе подхвърлил нехайно, почти между другото. Затова можеше по-лесно да повярва, че е искрен.
Всъщност какво значение имаше това за нея?
Мъже. Поклати глава и отпи още глътка вино. Защо мислеше за тях?
Защото, осъзна Роз с усмивка, отдавна не бе имало на кого да покаже своите секси пръсти. Нямаше кой да я докосва така, както й се искаше, да я изпълва с вълнение, да я притиска в прегръдката си нощем.
Досега се бе чувствала щастлива и без тези неща. Но понякога копнееше да има човек до себе си. Вероятно точно сега осъзна колко й липсва това, защото бе прекарала един час в компанията на привлекателен мъж.
Когато водата изстина, Роз излезе от ваната, тананикайки си, подсуши тялото си, втри крем в кожата си и изпълни вечерния ритуал с овлажняващ гел. После тръгна към стаята си, загърната в халата си.
Почувства студа още преди да съзре силуета пред вратите на терасата.
Този път не беше Стела. Срещу нея стоеше Печалната невеста в семплата си сива рокля и с корона от руси къдрици.
Роз преглътна и заговори със спокоен тон:
— Отдавна не си ме навестявала. Зная, че не съм бременна, така че поводът със сигурност е друг. Амелия — нали това е името ти?
Не последва отговор, но не го и очакваше. Привидението се усмихна съвсем леко за миг и постепенно изчезна.
— Е — с въздишка разтри ръцете си, — предполагам, по този начин изразяваш одобрението си, че най-сетне ще се заловим сериозно с проучването.
Върна се в хола си и извади календара, на който през отминалата зима бе започнала да отбелязва появите на призрака. Подчерта днешната дата.
Вярваше, че доктор Карнеги ще оцени съобразителността й.
Трета глава
Не разбираше от градинарство. Бе прекарал по-голямата част от живота си в апартаменти. Все пак обичаше да вижда красиви растения и цветя и се възхищаваше на хората, които знаят как да се грижат за тях.
Розалинд Харпър очевидно беше експерт в това отношение.
През юни бе видял част от градините й. Но впечатлението от изящната им красота бе останало на заден план след срещата с Печалната невеста. Той вярваше, че всяко живо същество притежава дух. Иначе не би се посветил на семейните истории и проследяването на родословия. Смяташе, че духът може да влияе върху съдбите на следващите поколения векове наред.
Но никога не бе вярвал в осезаемото му, физическо присъствие.
Вече знаеше, че то е възможно.
Трудно бе за човек с академични наклонности като него да проумее и приеме нещо толкова невероятно като съществуването на призраци.
Но след всичко, което бе видял, усетил и преживял, не можеше да отрече фактите.
Осъзна, че вече е обсебен от тази мисъл. Най-сетне завърши книгата си и бе готов да вложи цялата си енергия, време и способности, за да разкрие чий е духът, който упорито бродеше из коридорите на Харпър Хаус повече от столетие.
Оставаше само да уреди някои правни подробности и можеше да се потопи в работа.