— Човек никога не знае.
Роз издаде неразбираем звук, продължавайки да работи.
— А братовчедка ми Кларис никога не се е омъжвала. Стигна преклонна възраст. Упорита сприхава старица. Живее в старчески дом в покрайнините на града. Не ми говори.
— Защото…?
— Наистина ставаш досаден.
— Неизбежно е.
— Не си спомням точно защо престана да ми говори. Не одобряваше това, че дядо ми и баба ми завещаха всичко на баща ми и мен. Все пак беше техен син, а тя е само племенница. Веднъж ни гостува, когато момчетата бяха още малки. Мисля, че тогава се отрече от мен, или по-точно, и двете се отрекохме една от друга. Не й харесваше как възпитавам децата си, а аз не можех да търпя критиката й и към тях, и към мен.
— Преди да се отчуждите, спомняш ли си някога да ти е говорила за Печалната невеста?
— Не, не си спомням. Братовчедка ми Риси главно се оплакваше или сърдито мърмореше. И съм сигурна, че задигна няколко вещи от къщата. Дребни неща. Не съжалявам, че не разговаря е мен.
— А дали ще поговори е мен? — попита Мич.
Роз се обърна и замислено се вгледа в лицето му.
— Може би, особено ако я накараш да мисли, че аз няма да одобря това. Ако решиш да посетиш старата сухарка не е зле да й занесеш цветя и шоколад. Избери „Годайва“ и със сигурност ще я впечатлиш. После заложи на чара си. Наричай я „мис Харпър“, докато не ти каже, че предпочита друго обръщение. Използва моминското си име и държи на етикета. Ще те разпитва за семейството ти. Дали имаш предци, участвали във войната между Севера и Юга. Ако в рода ти има някой янки, не споменавай за него.
Мич не можа да сдържи смеха си.
— Добих представа какъв тип жена е. Имам една стара леля, която е също като нея.
Роз посегна към хладилната чанта под плота и извади две бутилки вода.
— Сигурно ти е горещо. Аз така съм свикнала с жегата, че не я усещам.
— Очевидно влажният въздух, сред който работиш всеки ден, се отразява добре на кожата ти. Нежна е като английска роза. — Мич нехайно протегна ръка и докосна бузата й. Когато я видя да повдига вежди, бързо се отдръпна крачка назад. — Извинявай. Имаше малко кал…
— Още нещо, с което съм свикнала.
— Е… — Ръцете му трябваше да са заети с нещо, за да стоят далеч от нея. — Съдейки по това, което видях онзи ден, вече си готова за Коледа.
— Почти. А ти?
— Никакъв напредък. Чувствам се длъжен да ти благодаря още веднъж за съвета относно подарък за сестра ми.
— Значи си купил кашмирен пуловер.
— Нещо, което продавачката нарече „жилетка“ и каза, че колкото и да има една жена, никога няма да й бъде в повече.
— Напълно вярно.
— Добре. Е, ще положа още усилия през следващите няколко дни. Ще извадя елхата, ще сложа лампичките.
— Ще я извадиш?! — Погледът, който Роз му хвърли, издаде съжаление, а може би презрение. — Това означава, че имаш изкуствена.
Той пъхна ръце в джобовете си и бавно се усмихна.
— Най-лесно е. Удобно за апартамент.
— Като си спомня в какво състояние беше дифенбахията ти, може би наистина така е най-добре.
— В какво състояние?
— На растение, което ти бавно убиваше. Онова, което взех, когато дойдох в апартамента ти за първата ни среща.
— Аха, ясно. — Тогава тя носеше елегантен костюм и обувки с висок ток, с които краката й изглеждаха безкрайно дълги. — Оправи ли се?
— Вече е добре, но няма да ти я върна.
— Бих искал поне да я виждам понякога.
— Това може да се уреди. Следващата събота в къщата ще има тържество. В девет. Заповядай, ако желаеш. Можеш да си доведеш и компания, разбира се.
— С удоволствие. Имаш ли нещо против да отида до къщата, за да разгледам библиотеката? Или не е удобно?
— Разбира се, че нямам. Само ще се обадя на Дейвид да го предупредя, че ще наминеш.
— Добре. Тогава ще те оставя да работиш. Благодаря, че ми отдели време.
— Имам предостатъчно.
Трудно му бе да повярва.
— Ще ти се обадя. Всичко тук е чудесно, Розалинд.
— Така е.
Когато Мич излезе, тя остави инструментите и отпи голяма глътка вода. Не беше наивно младо момиче, което се изчервява и тръпне от вълнение при допира на мъжка ръка до лицето си. Но я бе обзело странно, приятно чувство, когато пръстите му леко докоснаха бузата й и срещна погледа му.
„Като английска роза“, повтори си тя и се усмихна. Преди време би могла да се сравни е това цвете, крехко и обсипано с капчици роса. Обърна се и погледна едно от жилавите растения, от които вземаше резници и издънки. Сега по-скоро приличаше на тях — силна и издръжлива.
„Добре че съм такава“, каза си тя, когато отново се залови за работа.