— Истинска наслада за окото, а и чудесно подчертават извивката на ключицата ти. Но говорех за твоята естествена красота. Какво ще кажеш да избягаме в Белиз?
Шампанско и компанията на Дейвид — нищо не би могло да я накара да се отпусне и разбъбри така, както тази комбинация.
— Предпочитам Рио.
— Не и преди карнавала. Ще се получи страхотен купон тази вечер, Роз. Просто забрави за всички грижи.
— Четеш мислите ми, нали? — Тя поклати глава и се загледа в градината, докато отпиваше шампанско. — Последния път, когато организирах подобно събиране, влязох в спалнята да сменя гривната си, защото закопчалката се бе разхлабила, и заварих съпруга си да вкусва от прелестите на една от гостенките ни, вместо от мезетата. — Отпи по-голяма глътка — Най-унизителният момент в живота ми.
— По дяволите! Справи се с положението, нали? Все още не мога да проумея как си събрала сили да излезеш, да ги оставиш там, да се върнеш при другите гости и чак след края на приема да хванеш онзи кучи син за ушите. — Говореше разпалено и гласът му звучеше леко пискливо, с нотки на ярост. — Имаш железни нерви. И невероятна смелост.
— Не са необходими нито железни нерви, нито смелост, а единствено самообладание. — Роз сви рамене. — Ако бях вдигнала скандал пред всички, щеше да стане още по-унизително.
— На твое място бих издрал очите и на двамата и бих ги прогонил от къщата с някой от мускетите на прапра… все едно колко пъти прапрадядо си.
Тя въздъхна и отново отпи.
— Щях да се почувствам доволна. Честно казано, хрумна ми да използвам мускет, когато гостите си тръгнат. Е, не допуснахме да съсипе онова тържество, няма да провали и това. — Пресуши чашата си и се обърна към Дейвид с решително изражение на жена, готова за битка — Да запалим и останалите свещи, да пуснем музика. Време е купонът да започне.
Да, чудесно бе вратите на къщата отново да са отворени. Да има вино и музика, вкусна храна, добри приятели. Докато преминаваше от група на група и от стая в стая, Роз надаваше ухо за клюките, политическите спорове и разговорите за спорт или изкуство.
Хвана под ръка стария си приятел Уил Дули, баща на Стела и бъдещ тъст на специалиста й по оформяне на градини Лоугън Кътридж.
— Не те посрещнах.
— Току-що пристигнахме. — Той леко докосна бузата й с устни. — Джо се сети да избира обувки в последния момент. Качи се горе с Хейли. Искаше да види бебето.
— Ще я намеря. Годеницата си ли търсиш, Лоугън?
— Тя не се спира на едно място. — Лоугън сви рамене и отпи глътка бира. — Трябва да провери лично всяка подробност. Чудесно парти, Роз.
— Ти мразиш подобни събирания.
Широката му усмивка придаде още чар на мъжествените му черти.
— Много хора. Но почерпката е превъзходна, бирата е студена, а гаджето ми е най-красивата жена на света. Няма от какво да се оплача. Не казвай на баща й, че възнамерявам да я примамя в градината малко по-късно. — Намигна на Уил, после отмести поглед. — Твоят доктор Карнеги току-що влезе. Изглежда, търси теб… или някой друг.
— Така ли?
Роз се огледа и повдигна изразителните си вежди. Мич бе облечен с тъмносив костюм, който стоеше чудесно на високото му слабо тяло. Беше се подстригал след последната им среща и имаше вид по-скоро на джентълмен, отколкото на професор.
Трябваше да признае, поне пред себе си, че гледката е приятна за окото.
Но изглеждаше малко стъписан от множеството хора и поклати глава, когато един от пъргавите сервитьори му предложи от подноса чаша с шампанско.
— Извинете ме за момент — каза Роз на Уил и Лоугън.
Започна да си проправя път между гостите и се спря, когато той я съзря и прикова поглед в лицето й.
Усети леко трепване в сърцето и учестяване на пулса, което й се стори едновременно странно и смущаващо.
„Направо ме хипнотизира“, помисли си тя. Тези очи се взираха в нея така, че се почувства… и всяка друга жена на нейно място би се почувствала, сякаш е единственият човек в стаята. Добър номер в помещение, пълно с хора и шум, и мъничко коварен.
Но изразът на лицето й остана спокоен и приветлив, когато тръгна към него.
— Толкова се радвам, че успя да дойдеш.
— Когато даваш прием, нямаш равна. Видях светлините от километри. Нима познаваш всички тези хора?
— Не съм ги виждала никога през живота си. Какво да ти донеса за пиене?
— Газирана вода с лимон.
— Барът е ето там. — Сложи ръка на рамото му и леко го побутна — Ще те заведа да си вземеш.
— Благодаря. Слушай, имам нещо за теб. Подарък.
Пъхна ръка в джоба си, докато вървяха към бара, и й подаде малка опакована кутийка.