„Любовни срещи“, помисли си тя, когато свали дрехите си и пусна душа. Нямаше време, а определено нямаше и желание за това на този етап от живота си. Дори при покана, отправена от много привлекателен, интелигентен и интересен мъж.
При това, когато я бе видял цялата в трески.
Защо не можеха просто да правят секс, за да разсеят напрежението?
„Защото не съм устроена така“, призна си тя. Нямаше за какво да съжалява. Трябваше да има нещо… повече, за да се разголи пред мъж, в буквален и преносен смисъл.
„Харесвам го много“, помисли си Роз, докато стоеше с отметната назад глава и горещата струя обливаше лицето и раменете й. Впечатли се от реакцията му при страховитата сцена през пролетта, възхищаваше му се — особено сега, след като ме минало време, — че се притече на помощ без колебание и преценяване на риска.
Повечето мъже щяха да се оттеглят и напълно да отхвърлят идеята да работят за нея в къща, обитавана от дух, който може да стане опасен.
Е, спечели симпатията й и когато го видя да се измъчва заради един подарък на дете. Виждаше се, че отчаяно желае да направи верния избор, и това се оказа точка в негова полза.
Ако Роз броеше точките.
Ако решеше отново да нагази във водите на интимните отношение, щеше да е с мъж като него. С човек, с когото може да води интересни разговори, който я привлича и вълнува.
Не бе за пренебрегване и фактът, че е „секси гадже“, както го определяше Хейли.
Но отново си спомни как приключи последната й връзка.
Знаеше, че е глупаво да има скрупули заради нищожество като Брайс. Тогава защо се колебаеше заради него? Може би отказът й да се впусне в нова връзка бе малка победа за Брайс. Ако не друго, можеше поне да положи усилия да го прогони от мислите си. И щеше да го стори.
Вън.
„Добре“, каза си, когато спря водата и посегна да вземе кърпа. Може би щеше да помисли, само да помисли върху поканата на Мич за вечеря. С единствената цел да докаже на себе си, че няма да позволи на Брайс да влияе върху живота й по какъвто и да било начин.
Просто вечеря, непринуден разговор, съчетаване на работата с удоволствието. Щеше да прекара приятна вечер, ако се решеше на тази стъпка. Не би имала нищо против лично сближаване с него. Всъщност би могло да се окаже и полезно да го опознае по-отблизо.
Щеше да си помисли.
Уви кърпата около тялото си и машинално посегна към лосиона си. Ръката й застина на сантиметри от флакона.
На огледалото, сред ситните капки пара, бяха изписани две думи: Мъжете лъжат!
Шеста глава
Роз прогони от съзнанието си мислите за мъже, призраци и послания, изписани с пара. Синовете й си бяха у дома.
Гласовете им, енергията им и безпорядъкът около тях изпълваха къщата. Някога разхвърляните обувки, шапки и други неща я подлудяваха, а сега й носеха радост — като доказателства за присъствието им. Някога бе искала тиха подредена къща, а сега се наслаждаваше на шума и суматохата.
Скоро щяха да си тръгнат и да се върнат към живота, който изграждат. Затова всеки миг, прекаран под един покрив с тях през тези два дни, щеше да е съкровен за нея.
Забавно беше да гледа как се закачат с момчетата на Стела или как Харпър люлее капризничещата Лили на ръце. Струваше си да стои начело на този дълъг семеен влак.
— Искам да ти благодаря, че позволи Лоугън да остане тук тази нощ. — Стела се настани на дивана до нея.
— Бъдни вечер е. Обикновено в хана ни се намира място за всеки.
— Знаеш какво имам предвид и може би е глупав каприз от моя страна, но наистина искам да прекараме първата си Коледа заедно в неговата… в нашата къща, когато станем истинско семейство.
— Намирам това за много трогателно и сантиментално и егоистично се радвам, че всички сте тук тази вечер. — Загледа се в Хейли, която вдигна Лили от пода преди тя да допълзи до елхата. — Радвам се, че в къщата има деца. Остин! — извика, когато средният й син започна да жонглира с три ябълки от купата. — Не в приемната.
— Позната песен, чувал съм я толкова пъти, че мога да я изтананикам по всяко време. — Високият и строен млад мъж с чупливи руси коси като на баща си намигна на Гевин и завъртя ябълките още веднъж. — „Не в приемната Остин, не в приемната“ — напевно занарежда той, докато синовете на Стела се заливаха от смях, после им хвърли по една ябълка и захапа третата.
— Заповядай, мамо. Опитай това вино. — Най-малкият Мейсън, седна на страничната облегалка и й подаде чаша. В сините му очи имаше дяволит блясък, който бе предупреждение, че брат му си търси белята. — Остин, знаеш, че приемната е свещена територия. Не бива да жонглираш тук. Особено с нещо като, да кажем, обувки.