Остин се усмихна и повдигна пръст срещу Мейсън.
— Казах ли ти? Набелязал я е.
— Да, очевидно е хлътнал по нея. Що за кухня е това, щом няма чипс?
— В килера, на горния рафт — подвикна Роз от прага. — Как можа да си помислиш, че съм забравила за вродената ти слабост? Остин, ще престанеш ли да дразниш брат си, поне засега?
— Едва започвам.
— Ще се наложи да отложиш тази част от празничните си развлечения. — Надникна в кухнята и се усмихна, когато Мейсън издаде радостен вик при вида на пакетите чипс. — Имаме гости и би трябвало поне да създадем илюзията, че съм отгледала трима отговорни, зрели млади мъже.
— Тази илюзия е разбита, след като той жонглира с обувки — промърмори Харпър.
— Все пак има смисъл. — Роз влезе и докосна бузата на Харпър, след това на Остин, а накрая пристъпи към Мейсън. — Може и да не сте отговорни и зрели, но и тримата сте красавци. Радвам се, че имам такива синове. Хайде, Харпър, да занесем питиетата на гостите. Остин, разкарай задника си от плота ми. Това е къща, а не селска кръчма. Мейсън, сипи чипса в купа и внимавай да не падат парченца, докато го занесеш.
— Да, шефе — казаха тримата в един глас и я разсмяха.
Коледният ден отмина неусетно. Роз се опита да запечата в съзнанието си най-ярките моменти: искрената радост на Мейсън от старинната чанта с медицински принадлежности, която му бе подарила; оспорвания мач на масата с пластмасови футболисти между Харпър и Остин, предвидимия интерес на Лили към кутиите и опаковките вместо към играчките; и задоволството, с което Хейли позираше с новите си обици.
Радваше се, докато гледаше Лоугън, седнал с кръстосани крака на пода, да показва на момчетата на Стела — които вече приемаше като свои синове — малките градинарски инструменти в кутии, изработени специално за тях.
Искаше й се да забави часовника поне в този ден, в този единствен ден, но стрелките препускаха — от сутрешното вълнение при отварянето на подаръците до разточителната вечеря, която Дейвид бе приготвил и сервирал в най-красивите й порцеланови съдове.
Преди да усети, къщата отново стана тиха.
Слезе на долния етаж, за да погледне елхата за последен път и да поседи сама в приемната с чаша кафе и спомените от деня, както и от всички предишни Коледи.
Изненадана да чуе стъпки, вдигна очи и видя синовете си.
— Мислех, че сте отишли у Харпър.
— Чакахме да дойдеш — каза той.
— Да дойда?
— Винаги слизаш долу на Коледа, след като всички си легнат.
Роз повдигна вежди срещу Мейсън.
— Нямам тайни в тази къща.
— Имаш много — възрази той. — Но не и тази.
Остин се приближи, взе кафето й и го замени с чаша шампанско.
— Какво е това?
— Малък семеен тост — отвърна синът й. — Но след като ти поднесем подаръка, който имаме за теб.
— Още един? Трябва да освободя цяла стая в къщата, за да побера всичко, което получих тази сутрин.
— Този е специален. Вече имаш място за него — или поне преди време имаше.
— Не ме дръжте в напрежение. Какво сте намислили?
Харпър се върна в коридора и донесе кутия, опакована със златисто фолио. Сложи я до краката й.
— Отвори го и ще видиш.
Обзета от любопитство, тя остави чашата си и започна да се бори с опаковката.
— Не казвайте на Стела, че съм я разкъсала ще бъде ужасена. Не мога да повярвам, че тримата сте се наговорили да направите нещо заедно, още по-малко, че сте го крили досега. Мейсън трудно държи езика си зад зъбите.
— Мога да пазя тайна, когато се налага. Не знаеш, че веднъж Остин взе колата ти и…
— Млъкни! — Остин грубо побутна брат си. — Не съм извършил тежко нарушение и не подлежа на наказание. — После чаровно се усмихна на Роз, която го гледаше навъсено. — Въпреки че е идиот, мамо, знаеш, че не бих го наранил.
— Предполагам.
Но се запита дали наистина е така, докато разтваряше фолиото. Сърцето й направо замря, когато извади старинно огледало с резбован капак.
— Много прилича на онова, което счупихме. Резбата е почти същата, както и формата — каза Харпър.
— Кралица Ан — добави Остин, — около 1700-та година, със златист лак и зелени шарки до скосените ъгли. Сравнихме спомените си за огледалото, което Мейсън счупи, и решихме, че това най-много се доближава до него.
— Хей! Харпър даде идеята да го използваме като сандъче за съкровище. Не съм виновен, че го изпуснах от проклетото дърво. Аз бях най-малкият.
— О, господи, толкова побеснях, че едва не одрах и трима ви живи.
— Пазим мъчителни спомени за това — увери я Остин.
— Беше наследство от семейството на баща ви — промълви Роз с пресипнал глас и докато в гърлото й напираха сълзи, прокара пръст по лакираното дърво. — Подари ми го в деня на сватбата ни.