— Заслужавали сме да ни одереш живи. — Харпър седна до нея и потърка ръката й. — Знаем, че не е същото, но…
— Не, не, не! — В изблик на чувства, тя извърна глава и за миг докосна лицето си до ръката му. — Чудесно е, че сте си спомнили. Че сте се сетили и сте го сторили.
— Тогава ти заплака — прошепна Мейсън, наведе се и потърка буза в косите й. — Това е единственият път, когато съм те виждал да плачеш. Никой от трима ни не ще го забрави, мамо.
Роз едва се сдържа да не заплаче и сега, прегръщайки синовете си.
— Това е най-красивият подарък, който съм получавала и ще го ценя повече от всичко, което имам. Всеки път, когато го погледна ще си ви спомням такива, каквито бяхте тогава и каквито сте сега. Толкова се гордея с момчетата си. Винаги съм се гордяла. Дори когато ми се искаше да ви одера.
Остин й подаде чашата и донесе още три — за себе си и братята си.
— Честта се пада на Харпър, като най-голям син. Но държа да бъде изтъкнато, че аз съчиних тоста — каза той.
— Заедно го съчинихме — възрази Мейсън.
— Главно аз. Давай, Харпър.
— Ще го произнеса, ако замълчите за пет секунди. — Харпър повдигна чашата си. — За нашата майка, за всичко, което означава тя за нас, и за всичко, което прави за нас всеки ден.
— О, не мога повече! — Напиращите сълзи бликнаха от очите й. — Предавам се.
— Поплачи си. — Мейсън се наведе и целуна влажната й буза. — Винаги се отразява добре.
Съсредоточаването върху работата й помогна, както обикновено, да запълни празнотата, останала в сърцето и, след като се бе сбогувала с двама от синовете си.
Почивните дни щяха да се нижат бавно, както всяка година, затова — по примера на Стела — се залови с организиране. Почисти инструментите си, лъсна плотове, поработи върху каталозите и най-сетне стигна до приемлив дизайн на торбите за пръст.
Остана й малко време да помогне на Хейли да напълни няколко калъпа за отливане на бетонни сандъчета.
— Не мога да повярвам, че Коледа отмина. — Хейли приклекна и започна да заглажда бетона, който Роз сипваше. — Толкова очакване и подготовка, а всичко свърши като един миг. Миналата година, първата след смъртта на татко, беше ужасно и празниците сякаш нямаха край.
— Когато скърбим, ни се струва, че времето тече бавно, а радостните мигове отлитат неусетно. Не знам защо е така.
— Спомням си само колко много исках да свършат… за да престана да чувам Jingle Bells всеки ден, когато отида на работа. Бях бременна, чувствах се самотна и бях решила да обявя къщата си за продан. Прекарах повечето дни по Коледа в опаковане на багаж и умуване какво да продам, за да мога да напусна Литъл Рок. — Седна на петите си и блажено въздъхна. — А тук, само година по-късно, всичко е толкова весело и вълнуващо. Знам, че Лили не разбира какво става, но беше толкова забавно да я гледам как си играе с подаръците, по-скоро с опаковките им.
— Нищо не може да ангажира вниманието на едно дете така, както картонена кутия. За мен и за всички нас беше истинско щастие да станем част от първата й Коледа.
Хейли допълни калъпа.
— Зная, че я обичаш, Роз, но просто се чувствам неудобно, че ще стоиш у дома с нея в новогодишната вечер, докато аз се забавлявам.
— Предпочитам да си бъда у дома на Нова година. Лили ми дава най-удобното оправдание. Нямам търпение да остана насаме с нея.
— Навярно си поканена поне на десет купона.
— Повече. — Роз изправи гръб и потърка кръста си. Но не проявявам интерес. Ти върви с Деймиз и с други млади хора. Сложи обиците си и танцувай. Ние с Лили ще се радваме да посрещнем Нова година заедно.
— Дейвид казва, че никога не ще успее да те придума да отидеш на това парти, въпреки че е дългогодишна традиция — Хейли взе бутилка вода и отпи. — Може и Харпър да намине.
— Предполагам. Имат много общи приятели. — Роз закачливо я потупа по рамото. — Да довършим това и да обявим края на работния ден.
Прибра се уморена, но доволна, че е отметнала няколко досадни задължения в списъка си. Забеляза колата на Мич и се изненада, че й се прииска да се качи горе и да се преоблече, преди да го потърси в библиотеката.
Но си каза, че ще е губене на време и не в неин стил. Затова влезе при него с работните си дрехи.
— Имаш ли всичко, което ти е необходимо?
Мич вдигна очи от купчината книги на масата и я погледна през очилата си за четене с рогови рамки.
— А?
— Влязох да попитам дали имаш нужда от още нещо.
— Трябват ми няколко десетки години, за да организирам всичко това, чифт нови очи и… — Той повдигна каничката от бюрото — още кафе.
— Мога да се погрижа за последното.