Роз се приближи и изкачи стъпалата до подиума.
— Не, всичко е наред. Сигурно нивото на кофеина в кръвта ми е достигнато деветдесет процента. Колко е часът?
Роз забеляза часовника на ръката му и погледна своя.
— Пет и десет.
— Сутринта или следобед?
— Толкова време ли си прекарал тук?
— Достатъчно, за да загубя представа, както обикновено. — Мич потърка едното си рамо и завъртя глава, за да раздвижи врата си. — Имала си интересни роднини, Розалинд. Събрах достатъчно изрезки от вестници за семейство Харпър от средата на деветнайсети век насам, за да напълня цял банков сейф. Знаеше ли например, че си имала прадядо, който е яздил за „Пони Експрес“ през 1860, а двадесет години по-късно е пътувал с Бъфало Бил и неговото шоу „Героите на Дивия запад“?
— Прадядо Джеремая, който избягал от къщи като момче и станал куриер на „Пони Експрес“. Бил се с индианци, разнасял пратки за армията, оженил се за индианка от племето команчи, а както е известно, имал и друга съпруга в Канзас Сити почти по същото време. Яздил коне в шоуто на Бъфало Бил и по-консервативните членове на фамилията по негово време го смятали за черната овца.
— А Люсибел?
— Ааа…
— Хванах те натясно. Омъжила се за Даниъл С. Харпър през 1858-а и две години по-късно го напуснала. — Столът проскърца, когато Мич се облегна назад. — Появява се отново през 1862-а в Сан Франциско, където открила собствена кръчма и публичен дом.
— Това ми е убягнало.
— Е, Даниъл твърдял, че я е изпратил в клиника за душевноболни в Ню Йорк, където е починала. Така му се е искало, предполагам. Но с малко труд и някоя и друга магия открих, че нашата Люсибел е забавлявала яки мъжаги в Калифорния, където е живяла — очевидно в цветущо здраве — още двадесет и три години.
— Обожаваш подобни истории, а?
— Да. Представям си как петнадесетгодишният Джеремая галопира през пустошта, за да достави писмо. Хилав младеж, смел и дързък. Назначавали са слаби момчета, за да не тежат много на конете.
— Умно.
Роз се облегна на ръба на бюрото.
— Приведен на седлото, препуска напред, по-бърз от кавалерист, прашен и плувнал в пот или полузамръзнал от студ — продължи Мич.
— Но на върха на щастието както личи от тона ти.
— Постигнал е нещо, нали? А Люсибел, бивша светска дама от Мемфис, с червена рокля и пистолет в жартиерата…
— Явно си голям романтик.
— Трябвало е да има оръжие, докато е работела на бара и зорко е следяла с поглед миньорите, играещи на карти, вечер след вечер.
— Дали пътищата им някога са се пресекли?
— Ето — каза той със задоволство, — ето как човек се увлича. Всъщност не е изключено. Възможно е някога Джеремая да е влязъл в кръчмата й да пийне уиски.
— И да вкуси от другите удоволствия, предлагани в менюто, докато благопристойните му роднини си веят с ветрила на верандата и се оплакват заради войната.
— Имало е както много благопристойни, така и много черни овци. Имало е пари и престиж. — Прелисти книжата и извади изрезка от вестник. — И неподправен чар.
Тя проучи снимката от годежа си — седемнайсетгодишна, свежа и изпълнена с трепет.
— Все още не бях завършила училище. Млада, зелена и упорита като магаре. Никой не би могъл да ме разубеди да не се омъжвам за Джон Ашби през юни, малко след като бе направена тази снимка. Господи, нима изглеждам готова за това?
— Имам снимки и на родителите ти. Не приличаш на никого от двамата.
— Така е. Винаги са ми казвали, че приличам на дядо си по бащина линия. Почина, когато бях дете, но съм виждала негови снимки и мисля, че имаха право.
— Е, и аз се натъкнах на няколко и съм съгласен. Реджиналд Едуард Харпър, роден през… 1892-а година, най-малкото дете и единствен син на Реджиналд и Беатрис Харпър. — Мич погледна записките си. — Оженил се е за…
— … Елизабет Маккинън. Спомням си я много добре. От нея наследих любовта си към градинарството, тя ме учеше за растенията. Баща ми твърдеше, че съм нейна любимка, защото приличам на дядо си. Защо не пийнеш билков чай, за да разредиш кофеина?
— Не, благодаря. Нищо че няма да мога да заспя. Довечера очаквам гост.
— Тогава тръгвай.
— Синът ми — добави той. — Пица и ESPN. Стараем се да прекарваме по една вечер в седмицата заедно.
— Това е чудесно. И за двама ви.
— Да. Слушай, имам още няколко задачи и места, които трябва да посетя, но ще дойда отново във вторник следобед и ще поработя вечерта, ако те устройва.
— Във вторник е Нова година.
— Така ли? — Озадачен, той погледна часовника си. — Често забравям коя дата е и празниците отминават, без да разбера. Предполагам, че ще имаш гости.