— Никога ли не си се втурвала слепешком към пропастта, Роз?
— Правила съм го. Но винаги искам да съм сигурна, че ще се приземя на крака. Ако не проявявах интерес към теб, щях да ти го кажа откровено. Не обичам да разигравам мъжете. Вместо това ще споделя, че съм достатъчно впечатлена, за да си помисля. И да съжалявам, че вече не съм млада и безразсъдна и не действам импулсивно.
Телефонът звънна.
— Отново е Хейли. Трябва да се обадя, иначе ще изпадне в паника. Карай внимателно.
Отиде да вдигне слушалката и докато уверяваше Хейли, че детето й е добре, спи като ангелче и не е създавало никакви проблеми, входната врата се затвори зад гърба на Мич.
Осма глава
„Няма нищо лошо в малко сдържаност“, реши Мич. Тази жена бе загадка и тъй като една загадка не можеше да се тълкува ясно и категорично, най-добре беше човек просто да я приеме, вместо да си блъска главата, докато полудее.
Той също щеше да се опита да се държи сдържано и да насочи енергията си към разбулване на други мистерии, освен загадъчната Розалинд Харпър.
Предстоеше му доста ходене по мъките и ровене в книжа. С няколко часа работа на компютър щеше да свери рождените и сватбените дати от семейната Библия на рода Харпър. Вече бе направил родословното дърво, използвайки информация от интернет и съда.
Клиентите обичаха схемите. Освен това те бяха неговите инструменти, както и копията от семейни снимки и писма. Закрепваше всичко на голямо табло. В този случай — на две, в домашния си офис и в библиотеката на Харпър Хаус.
Портрети, стари снимки, писма, дневници и нахвърляни семейни рецепти — с всички тези вещи хората оживяваха. Когато си ги представяше живи, с всекидневните им занимания, навици, недостатъци и оплаквания, те означаваха за него повече, отколкото всеки проект или работа на света.
Можеше да прекара часове в прелистване на градинарските записки на Елизабет Харпър и бебешкия й албум за бащата на Роз, който тя бе запазила. Как иначе би разбрал, че мъжът, чиято кръв тече във вените на Роз, се е разболял от цьолиакия1 на три месеца, а десет месеца по-късно е направил първите си крачки?
Подробностите, малките парченца, изграждаха цялостната картина на миналото и настоящето.
На сватбената снимка на Елизабет и Реджиналд-младши забеляза приликата на Розалинд с дядо й. Тъмните коси, издължените очи, изпъкналите скули.
Какво ли друго бе предал на нея и децата й мъжът, когото тя почти не помнеше?
На първо място — усета за бизнес, заключи Мич. От други подробности, открити в изрезки от вестници и семейни архиви, успя да си изгради представа за човека с остър усет за печелене на пари, избегнал съдбата на мнозина свои съвременници, пострадали от срива на борсата. Предпазлив човек, запазил семейния дом и спестяванията си.
„Но като че ли в излъчването му има нещо хладно“, помисли си Мич, докато разглеждаше снимките на таблото. В очите му личеше сдържаност. Това не беше илюзия, създавана от фотографската техника в онези дни.
Може би се дължеше на факта, че е произхождал от заможно семейство и е останал единствен наследник, носещ цялата отговорност на плещите си.
— Какво ли си знаел за Амелия? — запита се Мич на глас. — Срещал ли си я някога приживе? Или вече е била покойница, призрак, бродещ из къщата, когато си се появил на бял свят?
„Някой я е познавал — помисли си той. — Някой е разговарял с нея, докосвал я е, познавал е лицето й, гласа й“.
И този човек със сигурност е живял или работил в Харпър Хаус.
Мич продължи с проучване за прислужниците, чиито пълни имена бе открил.
Отне му време. Не включваше многобройните други възможности — Амелия да е била гостенка, слугиня, чието име не е записано или е заличено от архива, далечна роднина, приятелка на семейството…
Предполагаше, разбира се, че ако някоя гостенка, приятелка или далечна роднина е починала в къщата, информацията би се предала на поколенията и самоличността й щеше да е известна. Но това отново бе догадка и изключваше вероятността от скандал и опити да го потулят.
А ако не е представлявала важна личност за семейство Харпър и е починала в съня си, всеки би решил, че не си струва да споменава за нея.
„Още един парадокс“, помисли си Мич, прекъсна работата си и се облегна назад. Той, разумен и логично разсъждаваш мъж, влагаше доста време и усилия да проучва самоличността на един призрак.
Номерът бе да не мисли за нея като за привидение, а като за жива дишаща жена, която е била родена, живяла е, обличала се е, хранела се е, смяла се е, плакала е, ходела е и е говорела.
Тя бе съществувала. Имаше име. Неговата задача бе да открие коя е и къде и кога е живяла. Ако разбереше и защо, щеше да е плюс.
1
Вродено състояние причиняващо увреждане на лигавицата на червата, което нарушава нормалното всмукване на храната. — Б.пр.