Роз познаваше този разпален тон. „Дай ми още нещо за подклаждане на огъня“. Но нямаше да й достави това удоволствие, колкото и ядосана и озлобена да се чувстваше.
— Хората могат да говорят или мислят каквото искат. Няма повод за безпокойство.
— Е, някои твърдят, че не си дошла у Джан и на няколко други събирания, защото си знаела, че той ще е там с жена на половината от твоите години.
— Изненадана съм, че някой се е загрижил как ще реагирам при среща с мъж, който отдавна вече не е част от живота ми. Ако се видиш с Джан, кажи й да не си създава излишни тревоги заради мен. — Роз стана. — Радвам се, че си поговорихме. Но имам още малко работа тук.
— Искам да знаеш, че не преставам да мисля за теб. — Сиси се изправи и отново доближи устни до бузата и. — Трябва да обядваме заедно някой ден, аз черпя.
— Приятно прекарване с Ханк на Кайманите.
— Благодаря. Ще ти изпратя онези брошури — извика тя, докато се отдалечаваше.
— Направи го — промърмори Роз.
Тя тръгна в противоположната посока, ядосана на себе си, че се е почувствала обидена и разстроена. Знаеше, че не си заслужава, но все пак гордостта й бе наранена.
Отправи се към оранжерията за разсаждане, но в последния момент сви покрай нея. В това настроение по-скоро би навредила на растенията, вместо да се погрижи за тях. Заобиколи, навлезе в гората, която разделяше градините на фирмата и личните й владения, и продължи по дългата пътека към дома си.
Не искаше да вижда и да разговаря с никого, но Дейвид бе навън и играеше с момчетата на Стела и кучето им.
Кучето я забеляза първо, заподскача с весел лай към нея и опря предни лапи на краката й.
— Не сега, Паркър. — Роз се наведе да го почеше зад ушите. — Моментът не е подходящ.
— Търсим заровено съкровище. — Люк дотича, със смешна черна брада, закачена с ластик за ушите, която скриваше половината от луничавото му лице. — Имаме карта и всичко останало.
— Съкровище?
— Аха. Аз съм пиратът Черната брада, а Гевин е Дългия Джон Силвър. Дейвид е Капитан Морган. Казва, че капитан Морган може да накара слънцето да изгрее в мрачен ден. Но не разбирам как.
Роз се усмихна и разроши косите на момчето и козината на кучето. „Не е лоша идея да пийна ром «Капитан Морган» — реши тя. — Двоен“.
— Какво е съкровището?
— Изненада е, но Дейвид… Капитан Морган каза, че ако не го намерим, значи сме негодници и ще чистим палубата.
Тя хвърли поглед към Гевин, който куцаше с пръчка от метла, вързана за крака, и към Дейвид — с черна превръзка на окото и голяма шапка с перо, навярно част от карнавален костюм.
— Тогава е най-добре да продължиш с търсенето.
— Не искаш ли да поиграеш с нас?
— Не точно сега, момчето ми.
— Намери жълтиците ми — извика Дейвид, докато се приближаваше — или ще те обеся на оградата.
С неподобаващи за пират писъци Люк се отдалечи, за да отброи следващите крачки по картата заедно с брат си.
— Какво има, скъпа?
— Нищо. — Роз поклати глава. — Малко главоболие, реших да се прибера по-рано. Дано не си заровил нещо наистина. Не искам да те уволня.
— Нова игра „Плейстейшън“ в извивката на най-ниския клон на онзи чинар.
— Вие сте истинско съкровище, Капитан Морган.
— Един на милион. Познавам това изражение. — Повдигна ръка към лицето й. — Би могла да заблудиш всекиго, но не и мен. Какво те е разстроило и защо си вървяла пеш дотук без яке?
— Забравих го и наистина имам главоболие. Причината е една глупава клюка, която Сиси Прат се почувства длъжна да ми съобщи.
— Някой ден ще се задави с този свой неуморен език. — Дейвид повдигна превръзката си. — Когато я откарат в погребалното бюро, ще се погрижа да бъде облечена в старомодна, залежала рокля от „Уолмарт“. Полиестер.
Роз успя да се усмихне.
— Това е жестоко.
— Да влезем вътре. Ще ти приготвя от прочутото си мартини. Можеш да ми разкажеш и да позлословим по адрес на онази кучка.
— Въпреки че звучи забавно, мисля, че имам нужда от два аспирина и двайсет минути сън. И двамата знаем, че не бива да разочароваш момчетата. Хайде, капитане. — Целуна го по бузата. — Върви да ги командваш.
Влезе в къщата, направо на горния етаж. Изпи аспирина, който сама си бе предписала, и се изтегна на леглото.
Докога грешката, която бе допуснала с втория си брак, щеше да тежи като камък на шията й? Колко пъти съдбата щеше безмилостно да й напомня за нея?
Край на суеверните надежди, че с петнайсетте хиляди долара, които му бе позволила да отмъкне от банковата й сметка, е платила цената и възстановила равновесието в живота си.
Беше се простила с парите и нямаше смисъл да съжалява за това свое наивно решение. Бракът оставаше факт от миналото й, който не можеше да заличи, колкото и да се самонаказва.